Ден нула

— Ще го имам предвид — кимна Пулър. — По принцип всичко, с което разполагам, попада в графата поверителна информация, а това означава, че ако го споделя с теб, със сигурност ще ми изпържат задника.

— Ще го имам предвид — имитира го Коул. — Но трябва да знаеш, че няма да кажа на никого.

— Дики Строс и дебелото му приятелче бяха в «Яслата» и не сваляха очи от нас — каза Пулър, извръщайки глава към заведението.

— Заедно с половината население на Дрейк — добави Коул.

— Все още не сме проверили евентуалните му връзки с Тредуел.

— Така е. Но в момента най-важното е да поговорим.

— В такъв случай потегляй. Предпочитам да съм в движение по време на онова, което възнамерявам да ти кажа. Карай на изток.

— Защо?

— Защото, след като чуеш всичко, най-вероятно ще пожелаеш да караш неспирно чак до океана.

59

Трябваше му почти час, за да информира Коул за повечето от нещата, които се бяха случили във Вашингтон. Съобщи ѝ за интереса на МВС, но не ѝ каза за вероятността Дрейк да е мишена на евентуална терористична клетка, която действа в района. Не го направи, защото постът ѝ я задължаваше да обяви тревога в окръга, а това щеше да ликвидира шансовете на Мейсън да закове онези типове, които общуваха помежду си на кодиран дари.

Но в интерес на истината беше доста изкушен да ѝ каже.

— Нямаше да е зле, ако бях информирана за тези неща по-рано — въздъхна Коул. — Онези във Вашингтон винаги ли прибягват до подобни игри?

— За тях не са игри, а по-скоро раздвоение. И на всичкото отгоре не знаят на кого да вярват.

— Няма да издържа и пет секунди в подобна ситуация — поклати глава тя. — Никак не ме бива в колективните игри.

— Може би ще откриеш, че не е така.

— Изключено. По-скоро ще гръмна някого. А сега накъде?

— Към местопрестъплението. Искам да проверя нещо, което ми хрумна по време на обратния полет.

Пристигнаха точно в момента, в който Лан Мънро излизаше от къщата на Халвърсън. На колана му се поклащаше комплект за събиране на веществени доказателства.

— Добре дошъл, Пулър — широко се усмихна той и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да видя, че във Вашингтон все пак не са те изяли жив.

Пулър се обърна към Коул.

— Винаги ли сте толкова дискретни с информацията? — тихо попита той.

— Приключи ли тук? — подхвърли Коул на Мънро. Явно се чувстваше неловко от въпроса.

— Да — кимна младежът и натовари оборудването си в колата. — Можем да отменим карантината.

Пулър насочи вниманието си към патрулката пред къщата. Зад волана седеше един от полицаите на име Дуейн, който нервно изхвърли фаса си през отворения прозорец.

— Нямат право да пушат по време на дежурство, но Дуейн се опитва да ги откаже — започна да обяснява Коул. — Аз най-добре знам какво му е в момента…

Пулър изведнъж тръгна напред и тя остави изречението си недовършено.

— Хей! Къде тръгна?

Пулър отмина дома на Халвърсън и се качи на задната веранда на съседната къща. Беше скована от дебели греди, отдавна изгубили цвят от слънцето и вятъра. На няколко метра по-нататък започваше гората.

— Какво правиш? — попита Коул, изправяйки се до него.

— Получих просветление.

— Това ли е идеята, която ти хрумна в самолета?

— Не, тази ми хрумна едва преди пет секунди.

Той огледа солидния стъклен пепелник на верандата, който почти преливаше от фасове. Недоумяваше защо не го беше забелязал по-рано.

— Кой живее тук?

— Една възрастна двойка, мисля, че се казват Джордж и Ронда Дъгет. Разговарях с тях, преди да отцепим района.

— Кой от тях е пушач?

— Той. Пепелникът е навън, защото жена му не дава да пуши в къщата. Какво е толкова странно? Нима искаш да се превърнеш в отмъстителя, който трябва да накаже всички гадни пушачи като мен?

— Не. Направи ми впечатление, че пепелникът е на верандата, която гледа към гората.

— Какво искаш да кажеш? — попита Коул.

— Колко годишен е мистър Дъгет?

— О, наближава осемдесет. С доста разклатено здраве. Наднормено тегло, нездрав цвят на лицето. По време на разговора спомена за някакви проблеми с бъбреците. Говореше само за болести — като повечето възрастни хора, които нямат с какво друго да си запълват живота.

— Става посред нощ да се изпикае, но нищо не се получава — промълви някак отнесено Пулър. — Това го ядосва. Не може да спи и решава да изпуши една цигара на верандата, докато все още е хладно.

— Вероятно. На мен ми каза, че през деня често влиза в колата си, пали мотора и пуска климатика, за да пуши при поносима температура. Но какво от това?

— Дали са си вкъщи в момента?

— Колата им е на алеята, а те нямат друга.

— Ела да проверим дали идеята ми ще издържи.

60

Пулър пъргаво изкачи стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Коул беше на крачка зад него. Четири секунди по-късно на прага се появи нисичкият Джордж Дъгет. Блед и подпухнал, с треперещи колене и превит гръб, старецът, изглежда, наистина имаше многобройни здравословни проблеми и болежки.

— О, сержант Коул! — възкликна Дъгет. — Може би имате още въпроси?