Ден нула

— Да бе, как не. Плащаш долар, за да зяпаш бетон.

Коул завъртя волана и навлезе в една от уличките на изоставения квартал, приютявал някога работниците от близкия обект. Повечето от къщите бяха паянтови и готови да рухнат всеки момент, но имаше и такива, които хората бяха ремонтирали, за да ги направят обитаеми. Тя посочи една сграда в дъното на улицата, която беше доста по-голяма от околните.

— Ето къде те водя.

Пулър огледа масивната двойна порта с червена поолющена боя. После изведнъж се досети.

— Това е пожарната, нали?

— Било е пожарна. От по-възрастните съм чувала, че са я затворили малко след построяването на бетонния купол.

— А за какво се използва днес?

Отговорът дойде от колективното боботене на мощни мотори.

— Клуб на почитателите на «Харли Дейвидсън» — отвърна Коул. — В него членува и Дики Строс. Нарича се «Ксанаду». Според мен клубът е нещо полезно, защото все пак помага на младежите да не вършат глупости.

— И Тредуел ли е членувал в него? Той също имаше харли. От тук ли тръгва модата на татуировките по целите ръце?

— Не знам за татуировките. Освен това не всички членове имат такива.

— Би било добре да знаем дали Дики и Тредуел са членували в един и същ клуб.

— Все пак току-що разбрахме, че Дики може да е гологлавият, избягал от къщата на Халвърсън. Допреди това нямах никакви причини да го подозирам.

— Може би бандата рокери има нещо общо със смъртта на Тредуел — отбеляза Пулър.

— Това е мотоклуб, а не банда. Повечето членове са възрастни хора, които имат семейства и редовно си плащат сметките.

Колата спря пред входа и двамата слязоха. През отворената врата се виждаше стара пожарна кола с изгнили гуми, а на няколко метра зад нея проблясваше пожарникарската тръба за излизане под тревога. По стените бяха монтирани дървени шкафчета, а пред тях се виждаха купчини стари пожарникарски униформи.

По-навътре бяха паркирани половин дузина редки модели харли. Пулър преброи общо пет човека, двама от които форсираха моторите си, а останалите поправяха нещо по своите.

— Защо тези хора не работят? — попита той.

— Вероятно защото не могат да си намерят работа.

— И затова просто си седят тук и човъркат скъпите си играчки?

— Много от тези мотори са над двайсетгодишни, Пулър. Никой не ги смята за луксозни играчки. Познавам повечето от тези хора. Всички са прилежни и работливи, но какво да правят, като няма работа? Официалната безработица в общината е почти двайсет процента. Някои хора продължават да търсят, а други просто са се отказали.

— Тук ли държат моторите си?

— Понякога. Защо питаш?

— Ти каза, че наоколо живеят скитници.

— Така е, но никой не пипа моторите.

— Защо?

— Защото членовете на клуба им помагат.

— По какъв начин?

— Носят им храна и одеяла, а понякога им намират и работа. Повечето от клуба имат професии — механици, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Редовно обикалят къщите и безплатно поправят това-онова.

— Самаряни, а?

— В Дрейк се намират и такива.

Излязоха на двора и поеха по напукания бетон. Неколцина от мъжете извърнаха глави към тях. Дики Строс се появи от някаква ниска сграда, видя ги и се закова на място. Държеше омазнен парцал.

— Хей, Дики — подвикна Коул. — Ела насам да си поговорим.

Дики се обърна и хукна към сградата.

— Спри! — извика след него Коул. — Искаме само да поговорим.

Пулър вече се беше насочил към вътрешността на гаража.

Двама мъже, които работеха по моторите си, му препречиха пътя. И двамата бяха по-възрастни от него и много яки. Бяха завързали цветни кърпи на главите си и гледаха самоуверено. Имаха огромни ръце и набъбнали мускули — като хора, които си вадят хляба с тежък физически труд.

— Отдръпнете се от пътя ми! — заповяда Пулър и им показа значката си. — Веднага!

— Това е частна собственост — небрежно отвърна единият. — Покажи ми съдебна заповед.

— Пуснете го да мине — обади се Коул.

— Искам да говоря с него, нищо повече — каза Пулър.

— А пък аз искам да ти видя заповедта — отсече онзи.

— Този сграда е изоставена.

— На такава ли ти прилича бе, лъскач? — изръмжа другият.

Коул посегна към пистолета си, но в същия момент първият сложи ръка на рамото на Пулър и миг по-късно се просна по очи на циментовия под. От смаяното му изражение личеше, че няма представа как се е озовал там. Приятелят му нададе дрезгав рев и се втурна напред. Със светкавично движение Пулър хвана ръката му и я изви назад и надолу. Мъжът се строполи редом до първия.

— Помръднете ли, ще свършите в болницата! — изръмжа Пулър. — Не се бъркайте в нещо, което не ви влиза в работата!

Двамата покорно останаха на цимента.

Пулър изправи гръб, но в същия момент отгоре му връхлетя Франк — огромният приятел на Дики, който изскочи от тъмната вътрешност на гаража. Носът му беше бинтован, а под очите му все още тъмнееха отоците от скорошното съприкосновение с главата на Пулър. Държеше с две ръце дебела дъска.

— Сега ще си платиш за всичко! — излая той и вдигна дъската над главата си.

В същия миг екна изстрел. Куршумът свирна покрай ушите му и отнесе част от дървото.

Всички се обърнаха. Кобрата на Коул беше насочена в слабините на Франк.