Ден нула

Стигнаха до мотела и Пулър бързо огледа капаните, които беше поставил. Младежът не забеляза нищо, за разлика от Коул, която присви устни, но замълча.

Дики седна на леглото, а Коул зае стола срещу него. Пулър се облегна на стената — предпочиташе да остане прав.

— Чух, че си помогнал на мис Луиза — промърмори Дики. — Добре си направил.

— Въпреки това тя умря — поклати глава Пулър. — Но да оставим самарянството и да се фокусираме върху теб.

— Каква част от това ще излезе на бял свят?

— Зависи — отвърна Коул. — Ако си убил Лари, всичко.

— Вече казах, че не съм убил никого! — извика Дики и стисна юмруци. Приличаше на обидено хлапе и Пулър очакваше всеки момент да се тръшне на пода и да зареве.

— Разбираш, че няма как да приемем думите ти на доверие — каза Коул. — Трябват ни доказателства.

— Надничал ли си в досието ми? — попита Дики и погледна Пулър, който поклати глава.

— Вече споменах, че нещата с армията не се получиха. Но това нямаше нищо общо с моите качества. На практика бях добър боец, без никакви наказания. Ако имах възможност, със сигурност щях да изкарам службата си докрай. Животът в казармата ми харесваше, имах много приятели и искрено се надявах да служа на родината си. Но изборът не беше мой. Там просто не харесваха такива като мен.

Изучавайки лицето му, Пулър бързо стигна до отговора.

— Мълчал си, а те не са те питали, а? — подхвърли той.

Дики погледна в краката си и кимна.

— Специалното отношение на армията към хомосексуалните? — изненадано рече Коул, обръщайки се към Пулър.

— Според закона, известен като «Те не питат, а ти не казваш», всичко е наред, докато си траеш, но разкрият ли те — край на кариерата. Какво се случи? — попита той Дики.

— Някой ме изпя. Бяха ми направили и снимки с разни приятели. Нищо особено, днес в YouTube е пълно с много по-компрометиращи снимки, но тогава времената бяха други.

— И те изритаха?

— За секунда. Предупредиха ме, че ако откажа уволнение по взаимно съгласие, играта ще загрубее.

— Това го вярвам.

— Баща ти знае ли, че си гей? — попита Коул.

— Защо мислиш, че постъпих в армията направо от гимназията? — горчиво се усмихна Дики. — Той беше решил, че това ще ме «излекува».

— Добре де, гей си — рече с въздишка Пулър. — Но това си е твоя работа и не е престъпление.

— За някои хора е, особено в този край.

— Е, ние не сме «някои хора» — успокои го Коул.

— Да се върнем на полицай Уелман — каза Пулър. — Как се озова в къщата?

— Ние с Лари бяхме приятели.

— Да не искаш да кажеш, че… — Коул опули очи от изненада. — Лари е женен и има дете. При мъртъвците ли намерихте да го правите, по дяволите…

— Нищо подобно — прекъсна я Дики. — Бяхме в една компания като ученици, но Лари си беше истински мъж. Не бяхме вътре, за да правим секс.

— А за какво?

Дики нервно разтри дланите си. Пулър забеляза, че се поти и това не се дължеше единствено на скапания климатик, който само духаше, без да охлажда.

— Исках да ги видя с очите си.

— Защо?

— Цял куп избити хора. Просто от любопитство.

— И Уелман те пусна? — вдигна вежди Коул. — Това не мога да го повярвам!

— Не ме пусна.

— Нищо не разбирам — сбърчи вежди Коул. — Я се съвземи и започни отначало.

— Обадих му се и казах, че много искам да надникна. Веднага усетих, че идеята не му хареса.

— Разбира се, че няма да му хареса! — повиши тон Коул. — Това би могло да му струва службата! Появата ти там би нарушила неприкосновеността на местопрестъплението!

— Той какво ти отговори все пак? — попита Пулър.

— Каза да се отбия. Щял да ми покаже снимки.

— Не мога да повярвам! — възкликна Коул.

Пулър вдигна ръка, без да откъсва очи от лицето на младежа.

— Продължавай, Дики.

— Ами отидох.

— И го уби? — процеди Коул.

— Вече ти казах, че никого не съм убивал!

— Какво се случи? — попита Пулър.

— Нямаше го там. В смисъл, че колата му не беше отпред. Помислих, че му е станало лошо или го е хванало шубето. После ми хрумна, че един полицай няма да зареже местопрестъплението просто ей така. Редовно гледам «Закон и ред» и имам някаква представа за тия неща.

— Да, прав си — кимна Пулър. — Наистина нямаше да го зареже ей така. И какво стана после?

— Потърсих го на мобилния, но той не вдигна.

— В колко часа беше това?

— Не помня точно. Някъде към четири, четири и нещо.

— Продължавай.

— Минах отзад. Вратата на кухнята беше открехната. Побутнах я и извиках Лари по име. Никой не ми отговори и аз се уплаших.

— Но въпреки това влезе — отбеляза Пулър. — Защо?

— Помислих си, че нещо е станало с Лари. Каза ми да се отбия, но не беше там. Притесних се за него.

— Глупости. Искал си да видиш труповете.

Дики вдигна глава да възрази, после чертите му изведнъж се отпуснаха.

— Прав си, така беше. Помислих си, че са извикали Лари за нещо друго, затова и колата му я няма. После влязох… — Младежът млъкна и лицето му отново започна да губи цвета си.

— И ги видя — добави Пулър.

Дики бавно кимна.

— Ще ги виждам в кошмарите си, докато съм жив — едва чуто промълви той.

— Много поетично! — иронично подхвърли Коул.

— Какво направи после? — попита Пулър.

— Исках да си тръгна на мига, но дочух нещо. Стори ми се, че идва от мазето.