Ден за изповед

С още едно натискане на дистанционното отпред се отвори вратата на гаража. Обикновено в същия момент светваха лампите вътре, но сега, кой знае защо, гаражът остана тъмен. Той спря и излезе навън.

— Байрън… — изрече мъжки глас в тъмнината.

Байрън Уилис трепна, завъртя се и видя, че към него идва едва различим силует.

— Кой сте вие?

— Приятел на Хари Адисън.

Хари? Какво означаваше това, по дяволите? Изведнъж го прониза страх.

— Как влязохте тук? Какво искате?

— Нищо особено.

Проблесна пламъче и прозвуча съвсем тих звук, сякаш някой се изхрачи. Уилис усети силен удар в гърдите. Инстинктивно погледна надолу, като се питаше какво ли е станало. После усети как коленете му се подгъват. Звукът долетя отново. И още веднъж. Човекът стоеше право пред него.

Байрън Уилис вдигна очи.

— Не разбирам…

Това бяха последните думи в живота му.

32

Рим, 10 юли, петък, 7:00

Томас Кайнд крачеше по алеята над Тибър и нетърпеливо чакаше клетъчният телефон в джоба му да позвъни. Беше облечен в лек бежов костюм и лятна риза на сини райета. Бяла панамена шапка бе килната пред лицето му, за да го пази както от утринното слънце, така и от възможността някой любопитен минувач да го разпознае и да уведоми властите.

Навлезе в сянката на дървесните корони и продължи още десетина крачки към мястото, което бе забелязал отдалеч. Тук течението на Тибър се плискаше в гранитните стени точно под него. Кайнд се озърна, но не видя нищо, освен оживеното сутрешно движение по пътя зад дърветата. Тогава разкопча сакото, бръкна под колана си и измъкна нещо обвито в бяла копринена кърпичка. Небрежно се приведе напред, подпря лакти на парапета над водата като турист, спрял да погледа реката, и остави предметът да се изплъзне от кърпичката. След миг чу плясък, бавно се изправи и разсеяно избърса врата си. После продължи по алеята, оставяйки обгорените останки от испанския пистолет „Лама“ да се премятат нейде по пясъчното дъно.

Десет минути по-късно той влезе в малка гостилница край Пиаца Фарнезе, поръча си еспресо и седна на една масичка в дъното, очаквайки нетърпеливо обаждането и сведенията, които все още не идваха. Извади телефона от джоба си, набра един номер, изчака сигналът да прозвучи два пъти, после въведе код от три цифри и затвори. Облегна се назад, взе чашата и зачака да го потърсят.

Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд се прочу през 1984 г. с дръзкото убийство на един френски таен агент от службите за борба с тероризма в Париж и оттогава стана любимец както на медиите, така и на терористичните кръгове. Журналистите обичаха да го сравняват с Карлос Чакала — наемен убиец, работещ за онзи, който му плати най-добре. И наистина, в края на осемдесетте и началото на деветдесет те години той бе служил на кого ли не. От Останките на италианските Червени бригади до френското Пряко действие. От Муамар Кадафи до Абу Нидал плюс работа за иракското разузнаване в Белгия, Франция, Великобритания и Италия. После се прехвърли в Маями и Ню Йорк като екзекутор на едрите контрабандисти, шефовете на наркокартела „Меделин“. А по-късно, макар че нямаше чак толкова нужда от него, се върна в Италия, за да убива по поръчка прокурори в Калабрия и Палермо.

Всичко това му позволяваше да повтори публично думите на Боно, ръководител на парижка банда убийци, използван по-късно дори от Карлос: „Аз съм прославен човек.“ И наистина беше. Години наред лицето му красеше не само първите страници на най-големите световни вестници, но и кориците на „Тайм“, „Нюзуик“ и дори „Венити Феър“. В „60 минути“ на два пъти излъчваха подробен репортаж за него. И това го издигаше на съвсем различно ниво от множеството наемни убийци, които охотно работеха за него.

Тормозеше го обаче нарастващата увереност, че е душевноболен. Отначало си мислеше, че просто е сбъркал пътя. Някога бе започнал с искреното желание да стане революционер. Като романтичен хлапак замина от Еквадор за Чили и излезе с пушка по улиците на Валера, за да отмъсти за убийствата на студенти марксисти, извършени от войниците на фашисткия генерал Аугусто Пиночет. После дойде неговият идеологически период, когато живееше при семейството на майка си в Лондон и след скъпите частни училища отиде да следва история и политология в Оксфорд. Веднага след завършването имаше нелегална среща с лондонския резидент на КГБ, който му предложи да бъде обучен в Москва за съветски агент. По пътя натам Кайнд спря за малко във Франция. Точно тогава се сблъска с парижката полиция. И славата дойде мигновено.

Но от няколко месеца насам започваше да усеща, че вместо практическото приложение на революционната идеология търси самия терористичен акт, или по-точно убийството. То не просто му носеше удоволствие, а го възбуждаше сексуално. До такава степен, че накрая замени самия сексуален акт. И всеки път — макар да не го признаваше дори пред себе си — чувството ставаше все по-мощно и по-приятно. Сякаш търсеше любовник, издебваше го и накрая го убиваше по най-изобретателния начин.