Ден за изповед

Но Маршано за нищо на света нямаше да предаде отец Даниъл на убийците. Под носа на Палестрина, Фарел, Капици и Матади той бе използвал всичките си възможности, за да постигне невъзможното — да обяви отец Даниъл за мъртъв, когато знаеше, че е жив. И ако не се бе намесил братът, планът можеше да успее. Но не успя. В крайна сметка не му оставаше друг избор, освен да продължава измамата и да се надява, че ще спечели време. Но сам разбираше колко зле води играта.

Опитът му след излизането на Палестрина да убеди Фарел, че казва истината, прозвуча слабо и неубедително. Съдбата му бе решена с последния поглед, който държавният секретар хвърли към полицая, преди да напусне стаята. Този поглед лишаваше Маршано от свобода. Отсега нататък щеше да бъде под наблюдение. Където и да отидеше, с когото и да разговаряше, било то по телефона, в коридора или дори у дома си, всичко щеше да бъде подслушвано и докладвано. Първо на Фарел, после на Палестрина. Реално погледнато, намираше се под домашен арест. И нищо не можеше да стори.

Той отново погледна часовника.

20:50

Молеше се всичко да е минало без произшествия и хората да са се измъкнали според плана.

28

Пескара, все още 9 юли, четвъртък, 22:35

Сестра Елена Возо седеше върху сгъваема седалка в закритата каросерия на невзрачна бежова камионетка. В здрача едва различаваше до себе си Майкъл Рурк. Той лежеше по гръб на носилка и втренчено гледаше как венозната система се люшка над него в такт с движението на камионетката. Отсреща седеше красавецът Марко, а отпред в кабината беше едрият Лука, който спокойно караше колата по тесните улици, сякаш знаеше точно къде ги отвежда, макар че не бяха говорили за това.

Елена се смая, когато преди малко повече от час майката игуменка позвъни от манастира на Францисканските сестри в Сиена, за да й каже, че тази вечер нейният пациент ще бъде преместен с частна линейка и тя трябва да го придружи, за да му оказва помощ както досега. На въпроса къде го преместват, къде отиват, получи лаконичния отговор: „В друга болница.“ Веднага след това Лука пристигна с линейката и потеглиха. Напуснаха болницата „Санта Чечилия“ бързо и тихо, почти без да си кажат дума, сякаш бягаха от нещо.

След като прекоси река Пескара, Лука мина по лабиринт от пресечки и накрая навлезе в бавното движение по крайбрежната улица Виале дела Ривиера. Нощта беше гореща и душна, тълпи от хора по шорти и ризи с къс ръкав се шляеха по тротоара или седяха в препълнените пицарии край плажа. Елена се зачуди дали не отиват към друга болница в същия град. Но след малко Лука се отдалечи от морето и пое на зигзаг през града. Минаха покрай масивната сграда на железопътната гара, после завиха на североизток и излязоха на шосето.

През цялото време Майкъл Рурк гледаше ту Елена, ту буркана над главата си, ту мъжете в камионетката и пак връщаше очи към Елена. Това я караше да се надява, че умът му работи, че се опитва да сглоби фактите и да разбере какво става. Физически изглеждаше доста добре за състоянието си, пулсът и кръвното налягане оставаха стабилни, дишаше нормално както през цялото време. Тя бе видяла кардиограмите и енцефалограмите, които показваха здраво сърце и активна мозъчна дейност. Според диагнозата Рурк беше преживял тежка травма; освен изгарянията и счупените крака най-сериозна тревога будеха последствията от жестоката контузия. Той можеше да се възстанови напълно, отчасти или никак. Елена имаше задачата да поддържа тялото му във форма, докато мозъкът опитва сам да се излекува.

Тя се усмихна на Майкъл Рурк, после извърна глава и видя, че Марко я наблюдава. При мисълта, че двама мъже едновременно се интересуват от нея, по устните й неволно трепна нова усмивка. Смутена от тази открита реакция, тя побърза да погледне настрани. За пръв път забеляза, че завесите на задните прозорци са дръпнати. Обърна се и погледна Марко.

— Защо са закрити прозорците?

— Взехме колата под наем. Така ни я дадоха.

Елена се поколеба.

— Къде отиваме?

— Не ми казаха.

— Лука знае.

— Питай него тогава.

Елена погледна напред към Лука, после пак се обърна към Марко.

— Заплашва ли ни нещо?

Марко се ухили.

— Много питаш.

— Посред нощ ни нареждат внезапно да тръгнем. Караме тъй, сякаш се боим от преследвачи. Прозорците са закрити, а ти… носиш пистолет.

— Тъй ли?

— Да.

— Нали ти казах, че бях карабинер.

— Вече не си.

— Още съм карабинер от запаса. — Марко рязко се приведе напред. — Лука, сестра Елена иска да знае къде отиваме.

— На север.

Марко скръсти ръце, облегна се назад и затвори очи.

— Ще подремна — каза той на Елена. — Поспи и ти. Дълъг път ни чака.

Елена го погледна, после се завъртя към Лука и за момент зърна лицето му, докато палеше цигара. Докато товареха пациента в камионетката, беше забелязала издутината под сакото му, която потвърди предишните й подозрения, че и той носи пистолет. И макар да не бе станало дума, тя знаеше, че Пиетро от сутрешната смяна ги следва с отделна кола.