Ден за изповед

При единствената им среща преди време в Банкок имаше неприятен момент, когато Палестрина предизвикателно запита банкера за бъдещето на католическата църква в нов Китай и получи студения, прям и властен отговор, че все още не е назряло времето за сближаване между Пекин и Рим. Но извън този дребен сблъсък Маршано помнеше Ян Йе като любезен, интересен и дори остроумен събеседник, загрижен искрено за благоденствието на хората от цял свят.

— Смятам — каза Ян Йе с леки искрици в очите, докато надигаше за тост чаша червено вино, — че италианците трябва да ни дадат урок по винопроизводство.

В този момент Маршано видя как папският нунций влезе, прекъсна разговора на Палестрина с китайските дипломати и го отведе настрани. Двамата размениха няколко думи, сетне Палестрина се озърна към Маршано и напусна залата. За всеки друг жестът би бил дребен и незначителен. Но за него бе съдбоносен, защото означаваше, че е взет на прицел.

— Може би — усмихна се той на Ян Йе — има начин да го уредим.

Нунцият леко докосна ръкава му.

— Ваше преосвещенство.

Маршано се обърна.

— Да, знам… Къде да отида?

27

За момент Маршано спря в подножието на стълбището, после пое нагоре. Зави по тесен коридор и спря пред врата, украсена с изящна дърворезба. Натисна дръжката и влезе.

Последните слънчеви лъчи проникваха през единствения прозорец и разделяха стаята на две. Палестрина стоеше отстрани, отчасти прикрит в сянката. Човекът до него се виждаше само като силует, но Маршано отлично знаеше кой е той. Яков Фарел.

Маршано затвори вратата зад себе си.

— Ваше преосвещенство… Яков…

— Седни, Никола.

Палестрина кимна към няколко стола с високи облегалки срещу старинната мраморна камина. Маршано послушно тръгна нататък през слънчевите лъчи.

Фарел седна насреща, кръстоса крака, закопча сакото си и впи поглед в лицето му.

— Искам да ти задам един въпрос, Никола, и очаквам да отговориш искрено. — Палестрина леко плъзна ръка върху подлакътника на стола, после го стисна здраво и се измести точно срещу Маршано. — Жив ли е свещеникът?

Още в мига, когато Хари Адисън отрече трупът да е на брат му, Маршано знаеше, че рано или късно Палестрина ще зададе този въпрос. Дори го учудваше, че се забави толкова. Но отсрочката му бе дала време да се подготви донякъде.

— Не — решително каза той.

— Полицаите смятат, че е жив.

— Грешат.

— Брат му също — обади се Фарел.

— Той само каза, че тялото не е на брат му. Но грешеше. Маршано полагаше отчаяни усилия да изглежда небрежно спокоен.

— Групо Кардинале притежава видеозапис, в който Хари Адисън лично умолява брат си да се предаде. Нима това ти прилича на грешка?

Маршано помълча. После погледна Палестрина и заговори със същия тон:

— Яков беше до мен в моргата, когато видяхме доказателствата и разпознахме трупа. — Той се обърна към Фарел. — Нали така, Яков?

Фарел мълчеше.

Палестрина се вторачи в Маршано, после стана и пристъпи към прозореца, закривайки слънчевите лъчи с огромното си тяло. Обърна се, изцяло обгърнат в сянка като грамаден заплашителен силует.

— Отваряме капака на ковчеже. Малка пеперудка излита отвътре и изчезва по вятъра… Как е оцеляла там? Накъде отлита? — Палестрина бавно се върна към камината. — Някога бях scugnizzo, безпризорно неаполитанско хлапе. Нямах друг учител, освен горчивия опит. Седиш в канавката с окървавена глава, защото си повярвал, че лъжецът говори истината… Така се учиш. И внимаваш това да не те сполети повторно… — Палестрина спря пред Маршано и го погледна отвисоко. — Ще те запитам още веднъж, Никола: жив ли е свещеникът?

— Не, ваше преосвещенство. Мъртъв е.

— Значи няма какво повече да си кажем.

Палестрина се озърна към Фарел и бързо излезе от стаята.

Почти вцепенен, Маршано го изпроводи с поглед. Но тъй като знаеше, че Палестрина ще пита своя полицай за настроението му, той побърза да се опомни и обърна глава към Фарел.

— Мъртъв е, Яков. Мъртъв.

Когато Маршано излезе, в подножието на стълбището стоеше един от цивилните агенти на Фарел и кардиналът отмина, без да го поглежда.

Маршано бе посветил целия си живот на Бога и църквата. Беше силен и безхитростен като родната си тосканска земя. Хора като Палестрина и Фарел живееха в друг, непознат свят, от който той изпитваше непоносим страх, но обстоятелствата и личните му способности го принуждаваха да се сблъска с тях.

За доброто на църквата, бе казал Палестрина, тъй като знаеше, че светата църква е единствената слабост на Маршано, че той я почита едва ли не като самия Господ, защото за него Бог и църквата бяха почти едно и също. Дай ми отец Даниъл, казваше Палестрина, и църквата ще си спести открития съдебен процес, шумния скандал и унижението — все неизбежни неща, ако той е жив и полицията го хване. И имаше право, защото, ако зависеше от него, отец Даниъл, смятан и без това за мъртъв, просто щеше да изчезне. Фарел и Томас Кайнд имаха тази грижа. Църквата щеше тихомълком да осъди отец Даниъл и убийството на кардинал Парма да потъне в забрава.