При първата си обществена изява след убийството на римския кардинал останалите довереници на папата — кардинал Умберто Палестрина, кардинал Жозеф Матади, монсиньор Фабио Капици и кардинал Никола Маршано — се срещнаха в непринудена обстановка с членове на Съвета на министрите на Европейския съюз, дошли в Рим на конференция по икономическите отношения със страните от Третия свят. Повод за срещата бе неофициален коктейл, организиран от папския нунций в Италия архиепископ Джовани Белини.
От четиримата най-спокоен изглеждаше ватиканският държавен секретар, шейсет и две годишният Палестрина. Вместо църковни одежди като останалите, той носеше обикновен черен костюм с бяла якичка и спокойно обикаляше да си побъбри с всеки гост, без да обръща внимание на охраната от цивилни швейцарски гвардейци.
Самите размери на Палестрина — тегло над сто и двайсет килограма при ръст почти два метра — привличаха погледите. Но най-силно изненадваше неговата енергичност — изящната походка, широката усмивка и хипнотичният сив поглед под буйната прошарена коса, желязното ръкостискане, докато заговаряше някого най-често на родния му език.
Ако някой погледнеше как непринудено обикаля из залата — среща стари познати, намира си нови и веднага прескача към следващия събеседник, — би го сметнал по-скоро за дипломат от кариерата, отколкото за втори по власт човек в католическата църква. И все пак както той, така и останалите бяха тук като представители на папата. Дори и след трагичните събития присъствието им трябваше да напомни, че Светият престол е неизменно и твърдо свързан с бъдещето на Европейската общност.
В другия край на залата кардинал Маршано прекъсна разговора си с датския делегат и погледна часовника.
Когато вдигна очи, забеляза да влиза швейцарският банкер и инвеститор Пиер Веген. Заедно с него — което веднага привлече погледите и накара разговорите да притихнат — бяха посланикът на Китай в Италия Дзян Йоумей, китайският външен министър Джоу И и Ян Йе, председател на Китайската народна банка. Между Китайската народна република и Ватикана нямаше официални дипломатически отношения от 1949 година, когато комунистите завзеха властта, но въпреки това двама видни дипломати и един от най-влиятелните финансови ръководители на Китай идваха открито във ватиканското посолство, без да крият връзките си с Веген.
Почти веднага Палестрина побърза да ги посрещне с изискан поклон, после се усмихна широко, протегна ръка на всеки, кимна на сервитьорите да донесат напитки и подхвана сърдечен разговор като със стари и скъпи приятели. Маршано знаеше, че говори на китайски.
Нарастващите икономически връзки на Китай със Запада, както и бързото икономическо развитие на тази страна почти не влияеха върху едва кретащите отношения между Рим и Пекин. И макар че официалното дипломатическо общуване продължаваше да отсъства, Ватикана опитваше да открехне вратата чрез ловките маневри на Палестрина. Пряката цел бе да се подготви посещение на папата в Китай.
Тази цел би имала твърде важни последствия, тъй като едно приемане на предложението щеше да означава, че Пекин отваря за църквата не само вратата, но и прегръдките си. А Палестрина знаеше, че Пекин няма намерение да го стори — нито днес, нито утре, нито когато и да било, — тъй че намеренията му изглеждаха, меко казано, прекомерни. И все пак държавният секретар на Ватикана не беше случаен човек. Невероятно, но факт — китайците го посещаваха съвсем открито.
Най-голяма заслуга за тяхното идване имаше Пиер Веген, с когото работеха от години и му вярваха безрезервно. Или поне дотолкова безрезервно, колкото изобщо може да вярва един ориенталец на човек от Запада. Седемдесетгодишен, висок и изтънчен, Веген беше виден международен банкер в сферата на инвестициите. Уважаван и високо ценен в цял свят, той се занимаваше предимно с връзката между големите многонационални корпорации, желаещи да създадат партньорска мрежа по цялото земно кълбо. Същевременно продължаваше да работи като частен съветник на дългогодишни клиенти и приятели — хора, компании и организации, които преди години му бяха помогнали да изгради репутацията си.
Отношенията с тези клиенти открай време бяха и си оставаха поверителни. Между тях се числеше и Ватикана. Като главен завеждащ на ватиканските инвестиции, Никола Маршано бе прекарал целия днешен следобед в един частен апартамент на Виа Пинчана заедно с Веген и неговата армия от адвокати и счетоводители, които водеше от Женева.
Вече цяла година Маршано и Веген пресяваха капиталовложенията на Светия престол, стесняваха рамката на инвестициите, за да насочат средствата преди всичко към енергетиката, транспорта, стоманодобива, корабоплаването и тежкото машиностроене; интересуваха ги корпорации, компании и дъщерни предприятия, специализирани в мащабни международни инфраструктурни проекти — строеж и реконструкция на пътища, канали, електростанции и други подобни обекти в Третия свят.