Ден за изповед

Преди малко Енрико Чирели изглеждаше най-обикновен клиент. Взе си кафето и седна на масата, където Роскани четеше сутрешния вестник. Размениха не повече от десетина думи, но и те бяха достатъчни.

Чирели беше електротехник и едва снощи се върна от дълга командировка на север. Но си струваше човек да го изчака. Като виден член на Демократичната левица, както се бе прекръстила бившата Италианска комунистическа партия, Чирели познаваше крайно левите римски среди не по-зле от собствените си деца. И пределно ясно заяви на Роскани, че крайната левица няма нищо общо с атентата срещу кардинал Парма, взривяването на автобуса за Асизи и убийството на старши инспектор Джани Пио. Не беше напълно сигурен дали не се е появила някаква нова фракция или отцепническа групировка. Но ако имаше нещо подобно, скоро щеше да разбере.

— Grazie — каза Роскани, а Чирели мълчаливо стана и се отдалечи. Партийният водач не се нуждаеше от благодарности. Друг път Роскани щеше да му върне услугата. Когато се наложи.

Най-сетне Роскани стана и си тръгна на свой ред. Видеозаписът на Хари Адисън сигурно вече вървеше по всички италиански телевизионни канали. В деветдесет процента от страната хората бяха видели снимките на двамата братя.

Роскани нарочно стоеше настрани от шумотевицата около полицейското управление. Взе това решение, когато позвъни на Талиа в три часа през нощта, за да му съобщи, че италианската телевизия притежава видеозаписа заедно със снимка на отец Даниъл и пълни подробности за разследването на Групо Кардинале. В отговор Талиа го натовари да открие кой е изнесъл материалите. Проучването трябваше да се води старателно и упорито. От него зависеше не само успешната дейност на Групо Кардинале, но и престижът на италианската съдебна система. При все това и двамата разбираха, че разследването ще е трудно, а резултатът най-вероятно нулев. Защото отлично знаеха, че материалите са изнесени от Роскани.

Докато пресичаше гарата и се провираше към улицата през пълноводния човешки поток, Роскани забеляза колко много униформени полицаи наблюдават всяко лице. Знаеше, че други следят летищата, автогарите и пристанищата — от Рим до Сицилия, на север по границите с Франция, Швейцария и Австрия. Знаеше още, че благодарение на вестниците и телевизията цялото население ще е нащрек.

Когато мина през стъклената врата, излезе под ярките слънчеви лъчи и тръгна към колата си, той бавно започна да осъзнава колко огромен мащаб е придобило преследването, подето от Групо Кардинале. Усети как очите му се присвиват и разбра, че също се взира в лицата наоколо. В този миг му стана ясно: не бе успял докрай да погребе личните си чувства и вълнения под маската на сдържаност и професионализъм. Те го изгаряха отвътре като разпалена жарава.

Не се знаеше дали отец Даниъл е жив или мъртъв — може би да, може би не. Но Хари Адисън се криеше някъде. Беше само въпрос на време да го разпознаят. Станеше ли това, полицаите щяха да го проследят. Тихичко да евакуират хората около него. А когато настанеше времето, най-вероятно по тъмно, един-единствен човек щеше да тръгне към него. Облечен с бронирана жилетка, въоръжен както с пушка, така и със спомени за загиналия другар.

Този човек щеше да бъде Роскани.

38

10 юли, петък, 9:50

В ясния юлски ден Хари Адисън излезе от метрото на спирка Манцони. С подарения от Херкулес костюм навярно приличаше на свещеник, преживял тежка нощ. Беше брадясал, с превръзка на лявото слепоочие и още една около палеца, показалеца и средния пръст на лявата ръка.

Към грубата реалност го върнаха двете снимки — неговата и на Дани — по първите страници на италианските вестници „Ил Месаджеро“ и „Ла Република“ във вестникарското павилионче до спирката. Той рязко се завъртя и тръгна в обратната посока.

Най-напред трябваше да се почисти, за да не привлича вниманието. На ъгъла отсреща забеляза малко кафене. Влезе, като се надяваше, че ще намери тоалетна, където да се измие и среши, за да има що-годе приличен вид.

Вътре имаше десетина души и никой не му обърна внимание. Барманът стоеше зад кафе машината с гръб към салона. Хари заобиколи, предполагайки, че ако има тоалетна, тя ще е в дъното. Оказа се прав, но вътре имаше някой и трябваше да почака. Той отстъпи назад, облегна се на стената до прозореца и се замисли какво ще прави сега. В този момент по тротоара отвън минаха двама свещеници. Единият беше гологлав, но другият носеше черна барета, килната наперено напред и настрани като на парижки художник от двайсетте години. Кой знае дали така бе модерно, или не, но щом един свещеник можеше да си го позволи, то защо не и втори?

Изведнъж вратата на тоалетната се отвори и отвътре излезе някакъв мъж. За миг той се вгледа в Хари, сякаш го бе разпознал, после отмина към салона.

— Buon giorno, padre — подхвърли мимоходом човекът.

— Buon giorno — отвърна Хари след него, после влезе в тоалетната и затвори вратата. Дръпна паянтовото резе и се обърна към огледалото.