Денят след утре

Най-напред Ремер обсъди подробно произшествието с франкфуртските полицаи, след това лично разпита свидетелите. Озбърн слушаше внимателно и се мъчеше да разбере за какво става дума. Но не схвана почти нищо. Както му бе казал Ремер още по пътя, всичко беше въпрос на логика. Като важен транспортен възел, Франкфурт навярно беше само междинен пункт, а не крайна цел на Фон Холден. Летището се намираше само на десет километра от гарата и дотам имаше пряка линия на метрото. Но по всичко личеше, че Фон Холден е бил изненадан от полицаите, иначе би слязъл на някоя от предишните спирки. Убийството го е поставило в отчаяно положение. Едва ли би поел риска да потърси самолет, особено във Франкфурт. Следователно са му останали две възможности. Да се укрие в града за известно време, или незабавно да избяга. Самото бягство би могло да стане по три начина: с автобус, кола или влак. Ако не бе откраднал кола, този вариант отпадаше, защото в бюрата за наемане на автомобили щяха непременно да си спомнят за него. Оставаха две възможности — автобус или влак. Тук вече полицията заставаше пред сериозен проблем, защото Франкфурт имаше автобусна връзка с над двеста градове в Европа. Дори при внимателно претърсване на автобусите не беше изключено двойката да се е изплъзнала. Същото се отнасяше и до влаковете. Проверките бяха започнали едва след блокирането на гарата в 7:45. През трийсетте минути от 7:15 до 7:45 бяха потеглили шестнайсет влака. Автобусните билети се закупуваха предварително и нито един от касиерите не си спомняше за човек с външността на Фон Холден. Но с влаковете не беше така. Пътниците често си купуваха билет от кондуктора след потеглянето.

Нищо нямаше да бъде пропуснато — франкфуртската полиция щеше да претърси града къща по къща, летището щеше да остане под наблюдение още няколко дни, влаковете и автобусите щяха да бъдат проверявани най-внимателно. Но интуицията подсказваше на Ремер, че Фон Холден е отпътувал с един от онези шестнайсет влака, потеглили преди гарата да бъде блокирана.

— Какво казаха за жената? — тревожно запита Озбърн, като си проби път през свидетелите.

— Описанията им не съвпадат — тихо каза Ремер. — Може да е госпожица Монере, може и да не е тя.

— Хей! Този човек ги е видял! — извика един униформен полицай, влачейки през тълпата мършав негър с бяла престилка.

Ремер бързо се завъртя.

— Видяхте ли ги?

— Да, господине — отвърна негърът, без да надигне глава.

— Около седем и половина е сервирал кафе на жената — добави полицаят, който стърчеше с две глави над изплашения негър.

— Защо не казахте веднага? — запита Ремер.

— Той е от Мозамбик. Наскоро го пребиха някакви хулигани и сега се страхува от всички бели.

— Слушай — кротко изрече Ремер. — Никой няма да те бие. Просто кажи какво си видял.

Негърът го погледна и отново наведе глава.

— Мъж поръчал кафе за жена — отговори той на развален немски. — Тя много хубав, много изплашен. Ръце трепери, едвам пие кафе. Той отива, връща с вестник. Показва на жена. После двамата излиза…

— Накъде тръгнаха?

— Натам, на влак.

— Кой влак?

Негърът кимна към два съседни коловоза и сви рамене.

— Натам или натам. Не помни. Не гледал подир тях.

Внезапно Озбърн не издържа и сграбчи негъра за раменете.

— Как изглеждаше жената?

— По-кротко, докторе — обади се Ремер.

— Питайте го каква коса е имала! Питайте!

Ремер преведе на немски.

Негърът леко се усмихна и вдигна ръка към косата си.

— Schwarz.

— Боже Господи! — възкликна Озбърн.

Знаеше какво означава тази дума. Черна. Като косата на Вера.

— Да вървим — каза Ремер и го дръпна през тълпата.

След малко двамата нахълтаха в кабинета на началник-гарата. Ремер погледна часовника. Беше 8:47.

— Кои влакове са потеглили от коловози С-3 и С-4 от 7:20 до 7:45? — кресна Ремер на слисания железничар. — Mach schnell!64

Човекът се изправи пред голямата железопътна карта на Европа и започна да изрежда с точността на компютър:

— Коловоз С-3… Експрес за Женева. Пристига в 14:06 с прехвърляне в Базел. Коловоз С-4. Бърз влак за Страсбург. Пристига в 10:37 с прехвърляне в Офенбург.

Ремер се навъси.

— Швейцария или Франция. И в двата случая напускат страната. По кое време пристигат влаковете в Базел и Офенбург?

В следващите няколко минути Ремер окупира кабинета и предупреди по телефона германската полиция в Офенбург, френската полиция в Страсбург и швейцарската полиция в Базел и Женева. В Базел и Офенбург всички слизащи пътници щяха да бъдат грижливо проверени, а в същото време на влаковете щяха да се качат групи цивилни полицаи. Ако Фон Холден и жената се опитаха да слязат на някоя от междинните гари, щяха да бъдат обкръжени и арестувани. Ако останеха във влака, рано или късно щяха да бъдат открити.

Когато Ремер остави слушалката, Озбърн пристъпи към него.

— Какво ще стане… с нея?

— Ще бъде задържана. Също като Фон Холден.

Ремер разбираше за какво става дума. Сега се издирваше убиец на трима полицаи. Ако бегълците се намираха в един от двата влака, шансовете им за повторно бягство бяха почти нулеви. А ако окажеха дори и най-малка съпротива, щяха да бъдат убити на място.