Денят след утре

Това бе всичко. Капитанът се върна на борда, а Озбърн изтича до касата за билет и се настани в туристическия салон на самолета. Затвори очи и зачака тласъка на ускорението, който щеше да го увери, че командирът не е размислил. Изведнъж самолетът се устреми напред и след трийсет секунди вече бяха във въздуха.

Докато се издигаха през рядката облачност, Озбърн гледаше към земята. После насреща блеснаха ослепителни слънчеви лъчи и самолетът навлезе в синевата над облаците.

Някой леко го докосна по рамото. Озбърн стреснато надигна глава и видя, че до него стои усмихната стюардеса.

— Сър, в първа класа има свободни места. Командирът ви предлага да се преместите.

— Благодаря — кимна той и се изправи.

Полетът нямаше да трае повече от час, но в първа класа можеше да се настани удобно и да подремне. Освен това в първокласната тоалетна осигуряваха комплекти за бръснене.

Командирът на екипажа навярно изпитваше най-топли чувства към полицията или към американците, защото освен топлите грижи по време на полета, след кацането оказа на Озбърн една неоценима услуга — представи го на швейцарските полицаи, като лично гарантира за него и подчерта колко е важно незабавно да тръгне по следите на престъпника от Шарлотенбург. Само след няколко минути Озбърн бе изведен навън с най-сърдечни пожелания за успех.

Пред аерогарата пилотът му върна револвера и предложи да го откара донякъде.

— Не, благодаря — отвърна Озбърн. Въпреки облекчението си предпочиташе да не разкрива накъде е тръгнал.

— В такъв случай всичко хубаво.

Озбърн се усмихна и протегна ръка.

— Ако някой ден минавате през Лос Анджелис, обадете се да пийнем заедно.

— Непременно.

Беше 11:20 сутринта на 13 октомври, събота.

В 11:35 Озбърн напусна Цюрих с експреса за Берн. Щеше да пристигне в 12:45, трийсет и четири минути след влака от Франкфурт. Влаковете за Женева и Страсбург навярно вече бяха проверени и Ремер знаеше за провала. Щеше да продължи издирването — но в коя посока?

Внезапно му хрумна, че негърът може да е излъгал и него. Дали наистина бе успял да намали преднината на Фон Холден, или в Берн щеше да открие, че отново е останал с празни ръце?

136.

След четирийсет и пет минути щеше да пристигне в Берн. Трябваше да обмисли какво ще прави след това. Въпреки цялата си бързина, все още изоставаше от Фон Холден с повече от половин час. Освен това нямаше ни най-малка представа каква е крайната цел на беглеца. Трябваше да се постави на мястото на Фон Холден. Откъде идваше, накъде бягаше и защо?

Още във Франкфурт бе разбрал, че в Берн има малко международно летище, приемащо самолети от Лондон, Париж, Ница, Венеция и Лугано. Но полетите не бяха редовни. А и малкото летище лесно можеше да се постави под наблюдение. Фон Холден не би поел подобен риск. Освен ако в Берн го чакаше частен самолет…

По съседния коловоз с грохот прелетя насрещен влак. После изчезна и зад прозореца отново се появиха зелени полета и стръмни хълмове, обрасли с гъсти гори. За момент Озбърн потъна изцяло в красотата на този пейзаж с ясно синьо небе и свежа зеленина, по която танцуваха лъчите на обедното слънце. Отминаха някакво малко градче, после влакът описа широк завой и върху отсрещното възвишение Озбърн видя мрачния силует на средновековен замък. Искаше му се някой ден отново да дойде тук.

Изведнъж пак си спомни за Вера и твърдо реши, че спътничката на Фон Холден трябва да е някоя друга жена. Без съмнение Вера беше освободена съвсем законно и в момента навярно пътуваше за Париж. Мисълта, че тя се завръща към предишния си спокоен живот, го изпълваше с болка и радост едновременно. Това беше не просто завръщане, а крачка към общото им бъдеще. На фона на швейцарския пейзаж прелетя група деца, Озбърн чу звънкия им смях и отново видя лицето на Вера, отново усети нейното докосване. Двамата крачеха усмихнати, ръка за ръка…

— Fahrkarte, bitte.65

Озбърн надигна глава. До него стоеше млад усмихнат кондуктор с черна кожена чанта през рамо.

— Извинявайте, аз малко…

Кондукторът се усмихна още по-широко.

— Билета, ако обичате.

— Да.

Озбърн бръкна в джоба си и подаде в билета. В този момент му хрумна идея.

— Извинете. Трябва да се срещна с един човек в Берн. Той пристига с влака от Франкфурт в 12:12. Обаче… не знае, че идвам… исках да го изненадам…

— Знаете ли къде ще отседне?

— Не, аз…

Точно там беше целият въпрос. Фон Холден едва ли смяташе да отседне в Берн; вероятно главната му цел беше час по-скоро да се измъкне от Германия. И в такъв случай отпадаше вероятността да го чака частен самолет.

— Мисля, че ще продължи с друг влак. Може би за… — За къде всъщност? Не за Германия. Не и за източните страни; пътуването натам би усложнило нещата. — Може би за Франция. Или Италия. Той е… търговец.

Кондукторът леко се навъси.

— Всъщност какво точно ме питате?

— Аз… — Озбърн се усмихна глуповато. Разговорът му бе помогнал да проясни мислите си, но кондукторът имаше право. Какво можеше да очаква от него? — Аз май просто се мъчех да реша как да постъпя, ако се разминем. Нали разбирате, ако вече е потеглил, преди да пристигна.