Денят след утре

Замаян, той слезе по стъпалата и тръгна към чакалнята. Искаше да вярва, че Вера е пленничка на Фон Холден и пътува с него против волята си. Но знаеше, че не е така — личеше от начина, по който вървяха към влака. Вече нямаше значение в какво иска да вярва. Фактите бяха неумолими и Маквей имаше право. Вера беше агент на Организацията и придружаваше Фон Холден към неизвестната му цел. А Озбърн се бе влюбил в нея като последен глупак.

Пристъпи към едно от гишетата и се накани да купи билет за Интерлакен, когато внезапно му хрумна, че това навярно е само междинна спирка. Те можеха да се прехвърлят на друг влак и то неведнъж. Ако трябваше всеки път да си набавя билет, щеше да ги изпусне. Решението дойде веднага. Озбърн извади кредитната си карта и закупи петдневна карта за всички направления. Часът беше 13:15, до следващия влак оставаха още петнайсет минути.

Озбърн седна в ресторанта и си поръча кафе. Трябваше да обмисли нещата. Почти веднага осъзна, че няма представа къде се намира Интерлакен. Ако знаеше, би могъл да предвиди следващия ход на Фон Холден. Стана, отиде до вестникарския щанд и помоли за пътеводител и туристическа карта на Швейцария. По радиоуредбата обявиха на немски следващия влак. Озбърн разбра само една дума, но тя беше достатъчна.

Интерлакен.

 — Има ли още много път до това място, където отиваме? — запита Вера през тракането на колелата, докато влакът бавно навлизаше в малкото градче Тун.

Откакто напуснаха Берн, тя бе гледала разсеяно през прозореца, но сега изведнъж се разсъни и зададе въпроса категорично. Отвън някакъв огромен средновековен замък надвисваше над линията като задремал каменен великан, още пазещ спомени отпреди осем века.

Докато наближаваха гарата, Фон Холден напрегнато се оглеждаше за признаци на полицейска активност. Ако Озбърн бе предупредил властите, Тун беше първото място за претърсване на влака. Трябваше да бъде готов. Знаеше, че Вера не е забелязала Озбърн, иначе нямаше да се държи толкова спокойно. Тъкмо затова я водеше със себе си — за да я използва като коз срещу противниците.

След броени секунди се изравниха с гарата. Сега щеше да се реши всичко. Сетне гарата изостана назад и влакът ускори ход. Фон Холден въздъхна от облекчение. Градчето изчезна и отпред се появиха водите на Тунското езеро.

— Попитах ви още колко…

Фон Холден я погледна право в очите.

— Не мога да разкрия къде отиваме. Забранено ми е.

Той рязко стана и тръгна към тоалетната. Вагонът беше почти празен. Сутрин навярно имаше повече пътници. Съботните планински излети започваха рано, за да могат хората да се наслаждават цял ден на великолепните алпийски пейзажи.

В Интерлакен трябваше да сменят влака. До идването на следващия влак от Берн имаше достатъчно време за действие. Щяха да се прехвърлят, после Фон Холден щеше да си измисли претекст да остави Вера във вагона — телефонно обаждане или нещо подобно — и щеше да се върне на гарата, за да убие Озбърн.

138.

На излизане от Берн влакът мина по мост над стоманеносивите води на река Аар. Високо горе на стръмния склон над града се издигаше великолепна готическа катедрала. После влакът ускори ход и катедралата изчезна зад силуетите на фабрични сгради и складове. Край прозорците прелетя малка горичка и изведнъж се ширнаха алпийски ливади.

Озбърн се облегна назад, пъхна ръка под сакото си и опипа масивната дръжка на револвера. Знаеше, че Маквей вече е открил липсата на оръжието, значката и писмото. Сигурно веднага бе разбрал кой ги е задигнал. Но сега яростта на Маквей нямаше значение. Тя беше част от един друг, далечен свят.

Според картата Интерлакен се намираше на югоизток от Берн. Фон Холден не бягаше от Швейцария. Напротив — навлизаше все по-навътре в страната. Какво можеше да го води към Интерлакен?

През клоните на дърветата Озбърн зърна слънчеви отблясъци по някакво езеро, после мислите му се насочиха към черната раница, която носеше Фон Холден, докато се качваше на влака. В нея имаше нещо голямо и ръбесто. Спомни си разговора с Ремер по пътя за Франкфурт. Старицата, която бе видяла Фон Холден да напуска таксито, говореше за голям бял сак. Свидетелите от франкфуртската гара също споменаваха за обемист багаж. Това означаваше, че Фон Холден носи нещо със себе си още от Берлин.

„Щях ли да се обременявам с багаж, ако бях убил трима полицаи и трябваше да се спасявам с бягство? Да, ако този багаж е нещо изключително важно.“

Каквото и да бе, то продължаваше да лежи в черната раница. Така или иначе, крайната цел на Фон Холден си оставаше пълна загадка, както и намеренията му след като я достигне.

Внезапно Озбърн осъзна, че през цялото време неволно е разлиствал пътеводителя. Осъзна го, защото нещо привлече погледа му. Една-единствена дума.

Отново прочете целия текст.

От най-високата европейска гара Юнгфрауйох започва скален коридор, водещ към хотел-ресторант „Бергхаус“ — също най-висок в Европа. През 1972 година сградата бе унищожена от пожар и днес на нейно място е построен великолепният ресторант „Над облаците“.