Читаем Денят след утре полностью

— Според мен най-добре ще е да вземете европейското разписание и да видите кои влакове са потеглили от Берн между 12:10 и 12:44. Освен това бих ви препоръчал веднага щом слезете, да дадете обявление по радиоуредбата.

— По радиоуредбата ли?

— Да, сър.

Кондукторът кимна, подаде му разписание на влаковете и продължи по коридора.

Озбърн се загледа навън.

— Значи по радиоуредбата… — промърмори той.

Фон Холден чакаше пред павилионче за сладкиши на бернската гара. Вера бе отскочила до тоалетната. Беше уморена и почти през целия път бе мълчала, но Фон Холден знаеше, че мисли за Озбърн. И точно защото вярваше, че я водят при него, тя щеше да се върне, както бе обещала.

Първият час от пътуването с експреса за Берн беше най-тревожен. Фон Холден разчиташе на страха на черния сервитьор, когото бе заплашил, че посмее ли да се разприказва, ще си има работа с бръснатите глави. Ако бе надценил заплахата и негърът бе проговорил, влакът скоро щеше да бъде спрян и ограден от полицията. Но не се случи нищо подобно.

В 12:53 Вера се върна от тоалетната и Фон Холден я отведе до касата, където закупи две седмични карти за всички направления на европейските железници. С тях можеха да пътуват по целия континент. Обясни й, че така ще имат пълна свобода на придвижването. Пропусна да спомене само това, че предпочиташе тя да не знае къде отиват.

— Achtung! Herr Von Holden, Telefon anruf, bitte. Herr Von Holden, Telefon, bitte.66

Фон Холден трепна. Бяха обявили името му по високоговорителите. Какво ставаше? Кой можеше да знае, че е тук?

— Achtung! Herr Von Holden, Telefon anruf, bitte.

* * *

Озбърн стоеше край телефоните, с гръб към стената. Оттук виждаше почти цялата гара. Билетните гишета, магазинчетата, ресторантите, валутните бюра. Ако Фон Холден още се намираше на гарата — което съвсем не беше сигурно, защото през последния половин час бяха потеглили тринайсет влака: шест за различни швейцарски градове, един за Амстердам и останалите за Италия — и ако решеше да отговори на повикването, Озбърн непременно щеше да го забележи. Другата вероятност бе да чака на някой перон. На идване Озбърн бе преброил поне осем коловоза.

— Съжалявам, сър, хер Фон Холден не отговаря — изрече в слушалката учтив женски глас.

— Моля ви, опитайте още веднъж. Много е важно.

Обявлението прозвуча отново. Фон Холден сграбчи Вера за лакътя и бързо я поведе по коридора към пероните.

— Кой е? — запита тя. — Кой ви търси?

— Не знам.

Фон Холден се озърна през рамо. Не забеляза познато лице. Завиха зад ъгъла и започнаха да се изкачват към перона. В края на коловоза вече чакаше влак.

Озбърн остави слушалката и тръгна към пероните. Фон Холден не бе отговорил на повикването. Колкото и да се вглеждаше, Озбърн не го бе видял между хората в чакалнята. Ако Фон Холден все още беше на гарата, трябваше да е на перона или в купето на някой влак, очаквайки да потегли.

Озбърн тръгна по коридора към коловозите. Отляво и отдясно се появиха стълби. Трябваше да избере един от четирите перона. Реши да излезе на третия, така щеше да попадне почти в средата на коловозите.

Когато изтича нагоре по стъпалата, сърцето му заподскача от вълнение. Очакваше да срещне тълпа от пътници, но за негова изненада перонът се оказа почти пуст. Изведнъж забеляза влак в края на съседния перон. Мъж и жена бързо крачеха към него. Не можеше да ги види ясно, но различи, че мъжът носи на рамо някаква масивна чанта. Озбърн се втурна напред по своя перон. Не смееше да прескочи релсите, защото се боеше, че между тях може да има кабели за високо напрежение. Мъжът и жената вече наближаваха влака; бяха с гръб към него. Озбърн тичаше с всичка сила. Вече се изравняваше с тях, когато двамата достигнаха последния вагон и мъжът помогна на жената да се качи, после хвърли бърз поглед назад. Озбърн застина на място. За миг погледите им се срещнаха, после мъжът изчезна във вагона. Влакът се люшна, бавно набра скорост и започна да се отдалечава.

Озбърн стоеше като вкаменен. От другия перон го бе погледнало лицето, което помнеше от Зоологическата градина в Берлин. Лицето от видеозаписа на Хауптщрасе. Лицето на Фон Холден.

Колкото до жената, Озбърн бе успял да я види само за част от секундата. Но за тази част от секундата бе рухнал целият му свят. Вече нямаше ни най-малко съмнение коя е тя.

Вера.

137.

— Паскал — бе казал Шол, — отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.

— Да, господине — бе отговорил Фон Холден.

Но не го бе сторил. По безброй причини не бе успял да го стори. А причините нямат значение, когато се превръщат в оправдания. Озбърн беше жив и бе успял да го проследи до Берн. Как? Пълна загадка, но фактът си оставаше факт. Както и още нещо — Озбърн щеше да потегли със следващия влак.

 — Интерлакен — отговори един железничар, когато Озбърн го запита закъде е потеглил влакът преди малко. После добави, че влаковете за Интерлакен се движат на всеки половин час.

— Danke — каза Озбърн.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза