Читаем Денят след утре полностью

Готвачите се спогледаха. Най-едрият от тях, облечен с мазна престилка, стисна сатъра и пристъпи напред.

— Какво искате? — запита готвачът на немски.

Озбърн се озърна надясно, към коридора, по който бе дошъл.

— Извинявайте — каза той и изскочи от кухнята.

В средата на коридора той рязко спря и блъсна вратата на склада за продукти. Не видя никого. Завъртя се, като че искаше да излезе и изведнъж скочи настрани. Негърът с отчаяна бързина изпълзя иззад куп чували, но Озбърн го сграбчи за яката. Разтръска изплашения човек и наведе лице към него.

Негърът се задърпа, вдигна лакът над главата си и жално изхленчи на английски:

— Недей бий!

— Говориш ли английски? — запита Озбърн, гледайки яростно пленника.

— Малко… Недей бий.

— Мъжът и жената от гарата. На кой влак се качиха?

— Два коловоз. — Негърът сви рамене и опита да се усмихне. — Не знае. Не видял.

— Ти излъга полицаите — изръмжа Озбърн. — Недей да лъжеш и мен! Иначе ще ги повикам и отиваш право в затвора. Разбра ли?

Негърът го погледна и бавно кимна.

— Онзи човек рекъл, ако аз каже, той повика бръснати глави. Те бие мен. И семейство.

— Значи те е заплашил! Не ти е платил!

Негърът енергично тръсна глава.

— Не, не платил. Казва бръснати глави. Дойде бие. Пак.

— Никакви бръснати глави няма да дойдат — кротко каза Озбърн, после отпусна човека и бръкна в джоба си. С жален вик негърът опита да отскочи назад, но Озбърн го сграбчи отново и вдигна пред лицето му смачкана банкнота от петдесет марки. — На кой влак се качиха? За къде потеглиха?

Негърът се вторачи в банкнотата, после завъртя очи към Озбърн.

— Няма бой — каза Озбърн. — Плаща.

Долната устна на негъра затрепера. Все още се боеше.

— Моля те, много е важно. За моето семейство. Разбираш ли?

Човекът бавно надигна глава.

— Берн.

Озбърн разхлаби пръсти.

135.

Маквей лежеше по гръб и се взираше в тавана. Ремер бе заминал. Озбърн също. И никой не му казваше какво става. Беше десет без пет сутринта, а не разполагаше с нищо, освен вестници и телевизия. Половината му лице беше покрито с марлена превръзка и непрекъснато му се гадеше, но иначе се чувстваше сравнително добре. Само дето не знаеше нищо и го държаха в неизвестност.

Изведнъж се запита къде ли са личните му вещи. Виждаше костюма и обувките си в отворения гардероб. Отстрани имаше шкафче с две чекмеджета. Куфарът, записките и международният му паспорт навярно бяха в хотела. Но къде беше портфейлът с полицейската му значка, дявол да го вземе? Къде беше револверът?

Той отметна завивките, смъкна крака на пода и се изправи. Зави му се свят и трябваше няколко секунди да постои неподвижно, докато се опомни.

С три неуверени крачки се добра до шкафчето. В горното чекмедже откри бельото и чорапите си. В долното лежаха ключовете, гребенът, очилата и портфейлът. Но от револвера нямаше и следа. Сигурно бяха прибрали оръжието в някоя каса, или пък Ремер го бе взел. Маквей затвори чекмеджето, направи крачка към леглото и изведнъж спря. Нещо не беше наред. Завъртя се, дръпна отново чекмеджето и отвори портфейла. Значката и препоръчителното писмо от Интерпол бяха изчезнали.

— Озбърн! — възкликна Маквей. — Мътните да го вземат!

Беше сам. Без Ремер. Без Маквей. Без германските полицаи. Озбърн се облегна назад, докато самолетът на швейцарските авиолинии бавно набираше скорост по пистата.

След разговора с черния сервитьор Озбърн бе постъпил така, както навярно щеше да постъпи Маквей на негово място. Обади се в представителството на „Суисеър“, помоли да го свържат с отговорника по охраната и обясни, че е полицейски инспектор от Лос Анджелис, работещ съвместно с Интерпол. В момента преследва един от виновниците за пожара в Шарлотенбург. Човекът е пристигнал с влак от Берлин, убил е на гарата трима полицаи и сега пътува за Швейцария. Трябва да бъде настигнат на всяка цена. Има ли начин да се осигури едно място за полета до Цюрих в 10:10?

В десет и три минути командирът на полет 533 го посрещна на аерогарата. Озбърн се представи под името Уилям Маквей, инспектор от полицейското управление в Лос Анджелис. Показа револвера, значката и препоръчителното писмо от Интерпол, като обясни, че в бързината не е имал време да вземе от берлинския си хотел паспорта и полицейското удостоверение. Носеше и още нещо — фотографията на Фон Холден.

Пилотът огледа снимката, прочете внимателно писмото и вдигна очи към човека, който се представяше за полицейски служител. Да, несъмнено беше американец, а наболата брада и тъмните сенки под очите му подсказваха, че отдавна е на крак.

Часът беше 10:06. До излитането оставаха четири минути.

— Мистър Маквей…

— Да, сър.

„Какво мисли? Че лъжа? Че може би аз съм беглецът и по някакъв начин съм успял да се сдобия с револвера и значката? Не, дръж се! Ако те обвини, отричай всичко! Притискай го, не му оставяй време да спори!“

— Никак не обичам огнестрелните оръжия.

— Аз също.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще взема револвера в кабината докато пристигнем.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза