Денят след утре

Седемнайсет години след края на войната той отведе четиригодишната Мишел на предишния си адрес и заедно се качиха на покрива, за да й покаже какво е вършил през окупацията. И като по вълшебство колите долу се превърнаха в германски танкове, джипове и мотоциклети. Вместо пешеходци по тротоара крачеха фашисти с пушки и автомати. Тогавашната Мишел не разбра защо е трябвало да го върши, но това нямаше значение. Важното бе, че като я доведе по тъмно върху покрива на тази сграда, той не само показа какво е правил, но и сподели с нея своето тайно, опасно минало. Беше я включил в нещо дълбоко лично и то бе най-ценното, когато си спомняше за него.

Загледана в своя съпруг, тя неволно съжали, че той няма нищо общо с баща й. Какво толкова, че носеше лоши новини? Нали се обичаха, нали бяха женени, нали чакаха дете! Мракът навън само правеше пропастта помежду им още по-неразбираема и болезнена.

В другия край на стаята пералнята привърши цикъла и спря. Анри стана, отвори вратичката и измъкна работните дрехи. Огледа ги, изруга и гневно дръпна вратата на килера. След малко вече бе натъпкал още мокрото пране в найлонов чувал за смет и го запечатваше с тиксо.

— Какво правиш? — запита Мишел.

Той рязко надигна глава.

— Искам да се махнеш. Иди при сестра си в Марсилия. Върни си моминската фамилия и казвай на всички, че съм те зарязал, че съм мръсник и нямаш представа накъде съм се запилял.

— Какво говориш? — смаяно възкликна тя.

— Прави каквото ти казвам. Искам да си тръгнеш още сега. Тази вечер.

— Анри, моля те, кажи ми какво се е случило.

Вместо отговор Канарак захвърли чувала на пода и мина в спалнята.

— Анри, моля те… Нека да ти помогна…

Изведнъж Мишел осъзна, че мъжът й не се шегува. Изплашена едва ли не до смърт, тя пристъпи след него и остана на прага, докато той вадеше двата очукани куфара изпод леглото. После ги бутна към нея.

— Вземи. Ще ти стигнат за багажа.

— Не! Аз съм ти жена. Какво става, по дяволите? Как можеш да ми говориш така без никакво обяснение?

Канарак се загледа в нея. Искаше да й каже нещо, но не знаеше как. После отвън долетя звука на клаксон — веднъж, два пъти… Мишел присви очи и изтича край него към прозореца. Белият ситроен на Анес Демблон чакаше долу с включен двигател и пушекът от ауспуха бавно се разсейваше из влажния нощен въздух.

Анри продължаваше да я гледа.

— Обичам те — каза той. — Сега заминавай за Марсилия. Ще ти изпратя пари.

Мишел отскочи от него.

— Изобщо не си ходил в Руан. Бил си при нея!

Канарак мълчеше.

— Пръждосвай се по дяволите, копеле! Върви си при гадната Анес Демблон.

— Ти трябва да напуснеш — напомни Канарак.

— Защо? Тя ли ще се нанася тук?

— Ако това искаш да чуеш… Е, добре, тя ще се нанася.

— Тогава върви по дяволите. Върви по дяволите, кучи сине и дано Господ да те накаже!

26.

— Разбирам — изрече Франсоа Кристиан тихо и без вълнение.

Въртейки разсеяно чашата коняк между пръстите си, той извърна глава към огъня в камината.

Вера мълчеше. Трудно й бе да го напусне, дължеше му много и не искаше да оскърби нито него, нито себе си с едно безмълвно измъкване като евтина уличница, защото не беше такава.

Наближаваше десет. Току-що бяха привършили вечерята и седяха в просторния хол на луксозния апартамент на улица Пол Валери между авеню Фош и авеню Виктор Юго. Вера знаеше, че Франсоа има къща в провинцията, където живее жена му с трите деца. Подозираше, че той поддържа и други апартаменти в столицата, но никога не бе питала. Както не бе питала и дали е единствената му любовница, в което се съмняваше.

Отпи глътка кафе и го погледна. Той продължаваше да седи неподвижно. Косата му беше черна, грижливо подстригана и леко прошарена на слепоочията. С тъмния двуреден костюм на тънки райета, от чиито ръкави се подаваха с математическа точност колосани бели маншети, той приличаше на аристократ, какъвто си беше всъщност. Венчалната халка на лявата му ръка проблесна в светлината на пламъците, докато Франсоа небрежно отпиваше от коняка, все тъй загледан към камината. Колко пъти я бяха галили тези ръце? Колко пъти я бяха докосвали тъй, както само той умееше да я докосва?

Баща й, Александър Батист Монере, беше висш кадрови офицер от военния флот. Като дете заедно с майка си и по-малкия си брат Вера бе обикаляла по света, следвайки неговите назначения и задачи. Когато навърши шестнайсет, баща й се пенсионира, стана независим консултант по военните въпроси и семейството се засели в една голяма къща в Южна Франция.

Именно там сред многото гости се появи Франсоа Кристиан — по онова време заместник-министър на отбраната. Там започна и връзката им. Франсоа често повеждаше с нея дълги разговори за изкуствата, за живота и любовта. А в един незабравим следобед стана дума за бъдещата й професия. Когато му каза, че е избрала медицината, той бе изумен.