Денят след утре

Не му оставаше друго, освен отново да излезе под дъжда в търсене на отворен ресторант, или да прибегне към „минибара“ — микроскопичното хладилниче, забутано между жалкото подобие на гардероб и вратата на банята, която се наводняваше при всяко пускане на душа.

Маквей нямаше никакво желание да излиза под дъжда, тъй че трябваше или да хапне нещо от минибара, или да си легне гладен. Отвори го с ключето, прикрепено към ключа от стаята и откри малко сирене, бисквити и парче швейцарски шоколад. Като порови малко, измъкна и бутилчица бяло вино, което се оказа доста приятно. След малко, когато разсеяно дръпна чекмеджето на масата, за да погледне ценоразписа на минибара, той разбра, че виното нямаше как да не е приятно. Струваше 150 френски франка, тоест около 30 долара — може би дреболия за някой изтънчен ценител, но истинско състояние за един беден полицай.

Около единайсет и половина той престана да се ядосва, съблече се и тъкмо отиваше към банята, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Нобъл от дома си в Челси.

— Маквей, изчакайте за момент, ако обичате. По другия телефон разговарям с Майкълс, патолога от лондонската полиция и тъкмо се чудя как да свържа двете линии.

Маквей се омота в хавлията и седна край евтината маса срещу леглото.

— Ало, Маквей! Чувате ли ме?

— Да.

— Доктор Майкълс?

— Тук — чу Маквей гласа на младия съдебен лекар.

— Добре тогава. Доктор Майкълс, разкажете на нашия приятел Маквей онова, което ми обяснихте преди малко.

— Става дума за отрязаната глава.

— Открихте ли на кого е? — зарадва се Маквей.

— Още не — каза Нобъл. — Може би след като чуете доктор Майкълс, ще разберете защо идентифицирането е толкова трудно. Моля ви, доктор Майкълс.

— Да, разбира се. — Майкълс се изкашля. — Както си спомняте, мистър Маквей, кръвта по отрязаната глава беше съвсем малко. Всъщност почти нямаше кръв. Затова бе толкова трудно да определим по съсирването часа на смъртта. Обаче предполагах, че с малко повече работа ще успея да ви дам правдоподобна преценка за времето, когато е станало убийството. Е, оказва се, че не мога.

— Не разбирам — каза Маквей.

— След като си тръгнахте, измерих температурата на главата и взех образци от тъканите за лабораторен анализ.

— И какво?

Маквей се прозина. Беше късно и в мислите му леглото започваше да измества всичко останало.

— Главата е била замразена. А по-късно размразена, преди да я изхвърлят.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър.

— Не мога да кажа, че ми е за пръв път — промърмори Маквей. — Но обикновено личи от самото начало, защото мозъчните тъкани се размразяват доста бавно. При аутопсията вътрешността на черепа се оказва по-студена от външните слоеве.

— В случая не беше така. Главата е била напълно размразена.

— Довършете, доктор Майкълс — подкани Нобъл.

— Когато лабораторният анализ на тъканите установи, че главата е била замразена, силно ме смути фактът, че кожата на лицето поддаваше под пръстите ми, както би станало при нормални обстоятелства.

— Накъде биете?

— Изпратих цялата глава на доктор Стивън Ричардс, експерт по микропатология в Кралския патологически колеж, за да си каже мнението относно начина на замразяване. Щом установи какво се е случило, той веднага ми позвъни.

— И какво се е случило? — нетърпеливо запита Маквей.

— В черепа на нашия приятел имаше метална плочка. Навярно резултат от някогашна мозъчна операция. Мозъчните тъкани нямаше да разкрият нищо, но металът го стори вместо тях. Главата не е била просто замразена. В определен момент температурата й е достигнала близо до абсолютната нула.

— Докторе, по това време на денонощието съобразявам трудничко. Опитайте да слезете до моето равнище.

— Абсолютната нула е студ, които според хладилните специалисти не може да се постигне по никакъв начин. По-просто казано, това е теоретичната температура при пълната липса на топлина. За доближаване до нея са необходими изключително сложни лабораторни методи с използване на течен хелий или магнитно охлаждане.

Маквей никога не бе чувал за абсолютната нула.

— И колко студено е това?

— В технически термини ли?

— В каквито щете.

— Минус двеста седемдесет и три цяло, точка петнайсет градуса по Целзий или минус четиристотин петдесет и девет по Фаренхайт.

— Божичко, ами че това са почти петстотин градуса под нулата!

— Да, нещо такова.

— Какво става, ако се постигне абсолютната нула?

— Току-що проверих, Маквей — намеси се Нобъл. — Смята се, че в този момент линейното движение на молекулите една спрямо друга би спряло напълно.

— Всеки атом от структурата на веществото ще бъде абсолютно неподвижен — добави Майкълс.

Щрак.

Този път Маквей погледна часовника. Беше 3:18 през нощта срещу 7 октомври, петък.