Денят след утре

В 8:45, облечен със същия смачкан сив костюм, който за беда започваше да се превръща в негова униформа, Маквей седеше срещу бюрото на Лебрюн и разглеждаше увеличена фотография на отпечатък от пръст. Отпечатъкът беше цял и съвършено ясен, макар че за основа му бе послужило едно размазано петно, открито от техническия екип върху парче стъкло в апартамента на Жан Пакар. Стъклото бе изпратено в лионската дактилоскопична лаборатория на Интерпол, където компютърни специалисти изчистиха петното докато се превърне в отчетлив образ. Отпечатъкът бе сканиран, увеличен, фотографиран и върнат на Лебрюн в Париж.

— Познавате ли доктор Хуго Клас? — запита Лебрюн и запали цигара, гледайки празния екран на компютъра.

— Германски експерт по дактилоскопия — каза Маквей и прибра фотографията обратно в папката. — Защо?

— Канехте се да запитате доколко е точна възстановката, прав ли съм?

Маквей кимна.

— Сега Клас работи в централата на Интерпол. Лично е стоял до компютърния специалист докато получат съвършено ясни линии. След това Рудолф Халдер от виенския клон направил проверка с новия оптичен сравнител, който разработиха двамата с Клас. Всичко е точно като вашите американски лазерни бомби.

Лебрюн отново се загледа в екрана. Чакаше резултат от молбата си за идентифициране до централния информационен център на Интерпол в Лион. Първото запитване бе получило отговор „нерегистриран в Европа“. Второто — „нерегистриран в Северна Америка“. Третата молба беше под кода „автоматично издирване“ и означаваше, че компютърът трябва да провери всички архивни данни.

Маквей се пресегна и взе от бюрото чаша черно кафе. Макар че полагаше всички усилия да бъде съвременно ченге и да използва всевъзможните високотехнологични системи, които му предлагаха, той просто не можеше да прогони от кръвта си старата школа. Според него един детектив просто трябваше да обикаля и да дири, докато открие виновника и уликите срещу него. После да го разпитва докато се пречупи. И все пак знаеше, че рано или късно ще трябва да приеме новостите, та макар и само за да си облекчи живота.

Стана, пристъпи зад Лебрюн и също се загледа към екрана. Точно в този момент един компютърен файл подаде сигнала „открит“ от клона на Интерпол в Ню Йорк. Седем секунди по-късно върху монитора се появи името МЕРИМАН, АЛБЪРТ ДЖОН, издирван за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж, изнудване — Флорида, Ню Джърси, Род Айланд, Масачузетс.

— Симпатяга — подхвърли Маквей.

Екранът изгасна и след миг върху него се появи един-единствен ред. ПОЧИНАЛ В НЮ ЙОРК СИТИ НА 22 ДЕКЕМВРИ 1967.

— Починал? — възкликна Лебрюн.

— Вашият прехвален компютър праща един покойник да върши убийства в Париж — ухили се Маквей. — Как ли ще го обясните на вестниците?

Лебрюн го прие като оскърбление.

— Очевидно Мериман е инсценирал собствената си смърт и е напуснал Щатите под чуждо име.

Маквей отново се усмихна.

— Или пък Клас и Халдер вече не ги бива толкова, както едно време.

— Вие да не би да имате нещо против европейците, Маквей? — сериозно запита Лебрюн.

— Само когато не им разбирам езика. — Маквей отстъпи назад и огледа тавана, после се върна зад бюрото. — Добре, да приемем, че вие с Клас и Халдер имате право и убиецът е Мериман. Защо ще излиза от сянката след толкова години, за да очисти някакъв частен детектив?

— Защото нещо го е принудило. Вероятно онова, върху което е работил Жан Пакар.

На монитора се появи текст: ОПИСАНИЕ — ПОЛИЦЕЙСКА СНИМКА — ОТПЕЧАТЪЦИ — ДА/НЕ?

Лебрюн даде потвърждение. Екранът изгасна и след миг върху него изникна нов въпрос: САМО ПО ФАКС — ДА/НЕ?

Лебрюн отново потвърди. След две минути от принтера изпълзя лист със снимката, описанието и отпечатъците от пръстите на Албърт Мериман. На снимката Анри Канарак беше с почти трийсет години по-млад.

Лебрюн се усмихна и подаде листа на Маквей.

— Не го познавам — каза американецът.

Изтръсквайки цигарената пепел от ръкава си, Лебрюн вдигна телефонната слушалка и поръча на някого да претърсят наново, само че този път по-щателно, дома на Жан Пакар и кабинета му в „Колб интернешънъл“.

— Освен това бих ви посъветвал да видите дали някой от вашите художници не може да направи предполагаем портрет на сегашния Албърт Мериман — каза Маквей. После вдигна изтърканата кожена чанта, която му служеше едновременно за куфар и за портативна полицейска лаборатория, благодари на Лебрюн за кафето и добави: — Знаете как да се свържете с мен, ако нашият приятел Озбърн направи някоя пакост преди да отпътува за Лос Анджелис.

И той се отправи към вратата. Вече бе хванал дръжката, когато Лебрюн подхвърли зад гърба му:

— Маквей, Албърт Мериман е починал… в Ню Йорк.

Маквей спря, бавно преброи до десет и се обърна тъкмо навреме, за да види как по лицето на Лебрюн се разлива хитра усмивчица.

— Заради полицейското братство, Маквей. Обадете им се, s’il vous plait.14

— Значи заради братството, а?

— Oui.

30.