Денят след утре

Озбърн свали кафявия панталон и черното вълнено поло, с които бе пътувал до Лувъра и се преоблече с невзрачни вехти джинси, фланелена риза и раздърпан пуловер. Докато грижливо завързваше маратонките и прибираше в джоба си тъмносинята вълнена шапка, купена тази сутрин в един магазин с намалени цени, докато подготвяше най-важните инструменти: три спринцовки със сукцинилхолин — докато вършеше всичко това и часовникът отброяваше минутите до неговото потегляне към киносалона на булевард дез Италиен, Анри Канарак вече бе спрял белия ситроен на Анес Демблон само на няколко крачки от хотела.

32.

Сресан и грижливо избръснат, Анри Канарак беше облечен със светлосин комбинезон на техник по климатичните инсталации. Не представляваше никаква трудност да влезе през задния вход и да се изкачи със служебния асансьор до таванските инсталации. Жан Пакар му бе казал името на Озбърн и хотела, в който е отседнал. Ако знаеше номера на стаята, би казал и него. Но хотелите не обичат да разкриват в кои стаи са техните гости — особено хотели с пет звезди като този на авеню Клебер, където клиентелата се състоеше предимно от богати чужденци и трябваше да бъде грижливо опазвана от евентуално нахлуване на лични или политически врагове.

Между инсталациите Канарак откри сандъче с инструменти, взе го и се спусна по пожарната стълба до фоайето. Бутна служебната врата, спря и се огледа. Фоайето беше малко, украсено с антики и ламперия от бронз и тъмно дърво. Отляво беше входът на бара, а отсреща имаше ресторант и магазинче за сувенири. Отдясно бяха асансьорите. Служителят на рецепцията разговаряше с невероятно висок африкански бизнесмен, който очевидно наемаше стая. За да разбере къде е настанен Озбърн, Канарак трябваше да мине зад рецепцията. Той пресече фоайето с решителна крачка и щом наближи дежурния, незабавно премина в настъпление.

— Поправка на климатиците — заяви той на френски. — Имало нещо по електроинсталацията. Мъчим се да открием повредата.

— Не съм чувал нищо подобно — възмутено отвърна дежурният.

Още от първия си ден в този град Канарак бе намразил това нахално парижко високомерие, особено когато идваше от страна на прости наемни работници като него, които едва свързваха двата края от заплата до заплата.

— Хубаво, щом искате, ще се махна — отвърна той и пресилено сви рамене. — Проблемът си е ваш.

Вместо да влезе в спор, дежурният небрежно махна с ръка и докато се обръщаше към африканеца, подхвърли през рамо:

— Вършете каквото трябва.

— Благодаря — каза Канарак и мина зад бюрото, за да огледа няколко електрически ключа точно над книгата за гости.

Докато се привеждаше към тях, той усети как в корема му се врязва скритият под комбинезона пистолет. Късият заглушител опираше в бедрото му. Пистолетът беше зареден, а в джоба на Канарак имаше резервен пълнител.

— Пардон — каза той, вдигна книгата за гости и я премести настрани.

В същия момент телефонът иззвъня и дежурният вдигна слушалката. Канарак бързо прегледа регистъра. На буквата „О“ намери каквото търсеше. Пол Озбърн беше настанен в стая 714. Канарак бързо върна книгата на място, взе сандъчето с инструменти и се измъкна иззад бюрото.

— Благодаря — повтори той.

Ядосан и изморен, Маквей се вглеждаше в мъглата зад прозорците. Летище Шарл де Гол беше затворено и всички полети се отлагаха. Маквей се чудеше дали навън става по-светло или по-тъмно. Ако знаеше, че мъглата няма да се вдигне до вечерта, щеше да хукне към най-близкия хотел и да си отспи. Но ако имаше шанс да излети, трябваше да постъпи като всички останали — да чака.

Преди да напусне кабинета на Лебрюн, бе успял да се свърже с Бени Гросман от Нюйоркското полицейско управление в Манхатън. Въпреки младежката му възраст — едва трийсет и пет години — Маквей смяташе Бени за един от най-добрите детективи, с които някога е работил. Бяха се срещали два пъти. Най-напред когато Бени пристигна в Лос Анджелис да прибере заловен беглец от нюйоркския затвор, а по-късно когато Маквей бе поканен в Ню Йорк да си опита силите в едно заплетено убийство, с което местната полиция не можеше да се справи. Оказа се, че и той не е в състояние да разнищи случая, но докато водеха разследването, двамата с Бени прекараха няколко весели вечери на чашка. Веднъж Бени даже го покани на гости в Куинс по случай еврейския празник на Бягството от Египет.

Като разбра, че се обажда Маквей, Бени тутакси грабна слушалката.

— Ой, Маквей! — изрева той обичайното си приветствие, после подхвърли няколко общи приказки, преди изведнъж да стане деловит. — Е, бубала, с какво мога да ти бъда полезен?

Маквей отдавна се чудеше дали с тия приказки Бени се прави на ченге от старите холивудски филми или просто така говори на всички които го търсят по работа. Във всеки случай смяташе, че ако си има работа с неудовлетворен романтик, най-добре е да не засяга комплексите му, затова и този път отговори в тон:

— Привет, Бени, душо бедна.

След това встъпление побърза да обясни, че не се обажда от Лос Анджелис или Манхатън, а от Парижката полицейска префектура.