Денят след утре

В съзнанието на Озбърн почти не останаха следи от следващите няколко минути. Смътно си спомняше как излиза от стаята и върви пред Канарак към пожарния изход, после стъпките им кънтят по желязната стълба. Някаква врата ги извежда към служебен коридор между кабели и тръби. Малко по-късно Канарак отваря друга стоманена врата и двамата се озовават навън, на някакво бетонно стълбище. Вали, въздухът е прохладен и свеж. На последното стъпало спират.

Постепенно чувствата му се възвърнаха и Озбърн разбра, че стоят на тясна уличка зад хотела. Отляво Канарак се притискаше плътно до него. После тръгнаха напред и Озбърн усети с ребрата си твърдото дуло на пистолета. Докато крачеше, опита да се стегне, да измисли някакъв ход. Никога през живота си не бе изпитвал подобен страх.

34.

В края на уличката бе паркиран бял ситроен и Озбърн смътно чу Канарак да казва, че отиват натам.

Неочаквано голям товарен камион зави от главната улица и се зададе насреща им. Ако останеха един до друг както сега, камионът не можеше да мине, без да ги закачи. Имаха две възможности: да се разделят, или да отстъпят до стената и да изчакат. Камионът забави ход и шофьорът натисна клаксона.

— Кротко — прошепна Канарак и придърпа Озбърн към стената. Шофьорът превключи и отново подкара напред.

Докато се притискаха към стената, Озбърн усети как пистолетът се впива отляво в ребрата му. Това означаваше, че Канарак държи оръжието в дясната ръка, а с лявата скришом го стиска за лакътя. В някакво просветление Озбърн успя да пресметне, че камионът ще мине край тях за шест-седем секунди. Същото просветление му подсказа изхода. Спринцовките бяха в десния джоб на якето. Ако успееше да измъкне една от тях с дясната си ръка, докато Канарак следи камиона, щеше да разполага с оръжие, без врагът да знае.

Предпазливо завъртя глава и погледна Канарак. Вниманието на убиеца беше насочено изцяло към наближаващия камион. Озбърн зачака, отброявайки всяка секунда. После, когато предницата на камиона ги достигна, той наблегна върху пистолета с цялата си тежест, като че искаше да се притисне още по-плътно към стената. Същевременно пъхна дясната ръка в джоба на якето и потърси спринцовките. Камионът вече отминаваше, когато най-сетне напипа една.

— Добре — каза Канарак.

Продължиха към края на уличката, където ги чакаше белият ситроен. В движение Озбърн измъкна спринцовката от джоба си и здраво я стисна в юмрук.

До колата оставаха не повече от двайсет метра. Тази сутрин Озбърн бе сложил гумени предпазители върху иглите на спринцовките. Сега пръстите му трескаво се мъчеха да смъкнат предпазителя, без да извадят иглата.

Някак изведнъж се озоваха в края на уличката, само на три-четири метра от ситроена. Предпазителят упорито стоеше на място и Озбърн бе убеден, че Канарак ще го види какво прави.

— Къде ме водите? — запита той, опитвайки да отклони вниманието на противника.

— Млъквай — изсъска Канарак.

Вече бяха до самата кола. Канарак огледа уличката в двете посоки, после избута Озбърн отляво и отвори предната врата. Предпазителят най-сетне се изхлузи и тупна на земята. Канарак го забеляза да отскача и изненадано сведе очи. В същия миг Озбърн рязко се дръпна надясно, блъсна с левия лакът дулото на пистолета и през комбинезона заби иглата дълбоко в дясното бедро на Канарак. Нуждаеше се от четири секунди, за да инжектира цялото съдържание на спринцовката. Канарак му остави само три, преди да отскочи и да завърти оръжието. Но Озбърн вече си бе възвърнал самообладанието. Хладнокръвно блъсна вратата на ситроена срещу него и Канарак се просна върху паважа, изпускайки пистолета.

Само след секунда той скочи отново на крака, но вече бе късно; видя пистолета в ръката на Озбърн и застина на място. Иззад ъгъла със скърцане излетя такси, раздаде се вой на клаксон, после таксито профуча край тях и изчезна. Отново настана тишина. Двамата мъже стояха един срещу друг на безлюдната улица.

Очите на Канарак бяха разширени, но не от страх, а от твърда решителност. Край на дългите години, изпълнени с въпроса дали ще го докопат. По неволя бе променил живота си и бе станал друг, обикновен човек. По своему даже бе станал нежен и дълбоко обичаше жената, която днес носеше неговото дете. Дълги години се бе надявал, че някак е успял да им се изплъзне, но дълбоко в душата си знаеше, че това е невъзможно. Те бяха прекалено опитни и ефикасни, разполагаха с прекалено голяма мрежа.

Невъобразимо тежко бе да живее ден след ден, без да полудее от случайните погледи, от стъпките зад гърба си, от всяко почукване на вратата. А и болката от онова, което бе длъжен да крие от Мишел, го тласкаше почти до ръба. Все още си разбираше от занаята, както бе доказал с Жан Пакар. Но сега знаеше, че е дошъл краят. С Мишел беше свършено. С живота му също. Смъртта нямаше да е трудна.

— Направи го — прошепна той. — Сега!

— Няма нужда.