Читаем Денят след утре полностью

Светна зелено и колите потеглиха напред. Мракът се сгъстяваше с всяка минута и шофьорите включваха фаровете. Отпред се появи авеню дьо Клиши. Озбърн зави наляво и подкара към крайбрежния път.

На петстотин метра зад него един нов тъмнозелен форд се вмъкна в движението и започна да изпреварва колите. Зави по авеню дьо Клиши, бързо мина в дясното платно и намали скоростта така, че да остане на три коли зад ситроена на Озбърн. Шофьорът беше висок, със сини очи и бледо лице. Облечен бе с кафяв шлифер, вълнено спортно сако, тъмносив панталон и сиво поло. На седалката до него имаше широкопола шапка, метално дипломатическо куфарче и сгъната карта на Париж. Казваше се Бернхард Офен и днес навършваше четирийсет и две години.

36.

— Чуваш ли ме? — запита Озбърн, когато подкара ситроена на северозапад по крайбрежния път.

Валеше все по-силно и чистачките равномерно се плъзгаха по стъклото. Отляво Сена едва се различаваше през тъмните корони на крайпътните дървета. Оставаха не повече от два километра до отклонението към парка.

Канарак лежеше по гръб, забил поглед в тавана. Дишаше малко по-свободно.

— Ъ-хъ — изпъшка той.

Озбърн отново се извърна напред.

— Одеве ме попита дали знам какво е станало с Жан Пакар. Казах, че знам. Може би те интересува какво стана с теб. Инжектирах ти препарат, наречен сукцинилхолин. Той парализира скелетната мускулатура. Дозата беше малка, само колкото да разбереш какъв е ефектът върху човешкото тяло. Имам друга спринцовка, заредена с далеч по-голяма доза. От тебе зависи дали ще те инжектирам.

Канарак гледаше тапицерията по тавана. Мъчеше се да не мисли, че ще трябва отново да изтърпи онова, което бе преживял преди малко. Не, втори път просто нямаше да го понесе.

— Името ми е Пол Озбърн. На 12 април 1966, вторник, вървях по една улица в Бостън, Масачузетс, заедно с баща си Джордж Озбърн. Бях десетгодишен. Отивахме да купим нова бейзболна ръкавица. Внезапно от тълпата излезе някакъв човек и заби нож в корема на баща ми. После избяга. Баща ми падна на тротоара и умря. Искам да чуя от теб каква бе причината.

„Господи! — помисли Канарак. — Значи това била цялата работа! По дяволите, толкова лесно можех да се справя. И вече всичко щеше да е свършило.“

— Чакам — изрече гласът откъм предната седалка.

Изведнъж Канарак усети, че колата забавя ход. Зад прозореца се мярнаха дървета; ситроенът зави и заподскача по дупките. После пак ускориха и наоколо прелетяха нови дървета. Минута по-късно колата рязко спря и Канарак чу как Озбърн превключва скоростите. Ситроенът се люшна, вирна предница и започна да слиза заднешком. След няколко секунди се изравни и спря.

В тишината се раздаде скърцането на ръчната спирачка. После предната врата се отвори, след нея изщрака вратата до Канарак и Озбърн надвисна над него със спринцовка в ръката.

— Зададох ти въпрос, но не получих отговор — изрече той.

В дробовете на Канарак все още бушуваше огън. Всяко вдишване беше непоносима болка.

— Чакай, ще ти помогна да разбереш.

Озбърн се отдръпна настрани. Канарак не помръдна.

— Искам да погледнеш натам!

Изведнъж Озбърн сграбчи Канарак за косата и жестоко изви главата му тъй, че да вижда през рамо. Опитваше се да овладее гнева, но това не му се удаваше. Канарак бавно завъртя очи и се напрегна да разбере какво има в мрака зад Озбърн. После погледът му се фокусира върху реката, която течеше само на десетина метра от ситроена.

— Ако си въобразяваш, че това преди малко е било ад — тихо каза Озбърн, — представи си как ще се чувстваш там с парализирани ръце и крака. Ще останеш на повърхността десет… може би петнайсет секунди. Дробовете ти и без това хич не ги бива. Какво ли ще е като вземеш да потъваш?

Канарак неволно си спомни за Жан Пакар. Частният детектив разполагаше с информация, която му бе необходима и той стори каквото трябваше, за да я получи. Сега друг човек изпитваше също тъй силно желание да получи информация от него. И също като Жан Пакар той нямаше друг изход, освен да говори.

— Аз… бях… наемен… убиец — избъбри Канарак с едва доловим дрезгав шепот.

За момент Озбърн помисли, че не е чул добре. Или че Канарак се опитва да го забаламоса. Стисна кичурите коса още по-здраво и дръпна с всичка сила. Канарак изпищя. Усилието тласна въздух в дробовете му. Проряза го ужасна болка и той изпищя отново.

Лицето на Озбърн увисна пред него.

— Хайде да опитаме пак.

— Направих го срещу заплащане… За пари!

Канарак се закашля. Въздухът пареше като огън в пресъхналото му гърло.

— За пари?

Озбърн бе поразен. Не това бе очаквал, нищо подобно! Винаги бе смятал смъртта на баща си за произволно дело на някой безумец. Друг мотив просто липсваше, така смятаха и в полицията. Казваха, че го е извършил човек, мразещ собствения си баща, или майка си, или братята и сестрите си. Взрив на непоносим гняв и дълго трупана ярост, стоварен безумно върху първата срещната жертва. Баща му просто бе попаднал на неподходящо място в неподходящо време.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза