Денят след утре

Но не, сега Канарак казваше съвсем друго. И в това нямаше никакъв смисъл. Баща му беше проектант на хирургически инструменти. Обикновен, кротък човечец, който никому не дължеше нито цент и никога през живота си не бе повишавал глас. Едва ли би имало кой да плати за убийството на подобен човек. Изведнъж му хрумна, че Канарак лъже.

— Казвай истината! Казвай, копеле лъжливо!

Обезумял от гняв, Озбърн изтегли Канарак навън за косата. Канарак изкрещя и викът проряза като нож гърлото и дробовете му. След миг бяха нагазили в реката до коляно. Спринцовката изникна в ръката на Озбърн, после той изведнъж натисна Канарак под водата. Преброи до десет и го измъкна.

— Кажи ми истината, дявол да те вземе!

Слисаният Канарак се задави от кашлица. Защо не му вярваше този човек? Добре де, нека да го убие, но не така, за Бога!

— Аз… — глухо изграчи той. — Баща ти… и още… трима… във Уайоминг… Ню Джърси… един в Калифорния. Все за едни и същи хора. После те… се опитаха… да ме убият.

— Какви хора? За какво ми говориш, по дяволите?

— Няма да ми повярваш — изгъгна Канарак, като се мъчеше да изплюе погълнатата вода.

Течението се носеше край тях, валеше все по-силно и в мрака наоколо не се виждаше почти нищо. Озбърн стисна още по-здраво яката на Канарак и вдигна спринцовката пред очите му.

— Кажи да видим.

Канарак поклати глава.

— Казвай! — изкрещя Озбърн и отново го блъсна под водата. После го вдигна, разкъса ръкава на ризата и притисна върха на иглата към бицепса му. — Хайде пак — прошепна той. — Истината.

— Божичко! Недей! — изплака Канарак. — Моля те…

Изведнъж Озбърн омекна. Бе зърнал в очите на Канарак нещо, което му подсказваше, че човекът говори истината, че никой не би могъл да лъже в подобно положение.

— Искам име — каза той. — Кой ти даде поръчката? Все някой трябва да те е насочил към тия хора.

— Шол… Ервин Шол. Пише се с „Е“.

В паметта си Канарак отчетливо виждаше лицето на Шол. Висок, атлетичен мъж с екип за тенис. През 1966 година Канарак бе попаднал в имението на Лонг Аиланд по препоръка на един полковник от запаса. Шол го посрещна любезно. Предложи му джентълменско споразумение. Четири удара, по двайсет и пет хиляди долара за всеки. Петдесет процента в аванс, останалото — при изпълнение на задачата. След убийствата той се върна да получи парите. Шол плати без пазарлъци, благодари му и го изпрати да си върви. Минути по-късно, докато Канарак караше към града, една грамадна лимузина го изтласка от пътя. Отвътре изскочиха двама души с автомати. Когато наближиха, Канарак успя да ги застреля и избяга. Последваха още три бързи опита да го очистят: в апартамента, в ресторанта и на улицата. И трите пъти му провървя, но ония сякаш винаги знаеха къде ще бъде, значи смъртта му беше само въпрос на време. Затова с помощта на Анес Демблон той пое нещата в свои ръце. Уби партньора си и го изгори в собствената си кола, така че да прилича на гангстерска екзекуция. После изчезна.

— Какъв е тоя Ервин Шол, къде живее?

Озбърн държеше Канарак само на сантиметри от мътната вода. Настояваше да получи доказателства.

— Лонг Айланд… голямо имение на Уестхамптън бийч — изпъшка Канарак.

— Боже мой, копеле проклето!

От очите на Озбърн се стичаха сълзи. Струваше му се, че е останал без почва под краката си. Канарак съвсем не беше онзи въображаем безумец, убил баща му от безпричинна злоба. Оказваше се професионален убиец с ясна и конкретна задача. Убийството мигом се превръщаше в абстракция. Човешките чувства нямаха нищо общо. Всичко бе най-обикновена сделка.

И изведнъж въпросът изникна отново. Чудовищното ЗАЩО? После дойде и отговорът. Било е грешка. Разбира се. Трябва да е било грешка. Озбърн стисна юмрук.

— Искаш да кажеш, че си сбъркал човека, нали? Припознал си се в баща ми…

Канарак поклати глава.

— Не. Той беше. Другите също.

Озбърн се втренчи в него. Това беше безумно! Невъзможно!

— Господи! — изкрещя той. — ЗАЩО?

Канарак бе надигнал глава доколкото можеше над мътното течение. Вече дишаше по-леко, започваше да усеща ръцете и краката си. Противникът все още стискаше спринцовката. Може би имаше шанс да се измъкне. Внезапно Озбърн рязко извърна глава, сякаш стреснат от нещо. Канарак също погледна натам. По склона се задаваше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Държеше нещо в ръка. Надигна го.

След част от секундата се раздаде трясък, сякаш десетки кълвачи атакуваха едновременно сухо дърво. Водата наоколо закипя. Озбърн усети как нещо го блъсна в бедрото и полетя назад. Водата продължаваше да кипи. Докато опитваше да се надигне, видя как човекът с шапката нагазва в реката, а предметът в ръката му продължава да трещи.