Читаем Десетият праведник полностью

Николай спря, извади въжето от раницата и върза здрав клуп от едната страна. После грижливо го премота на лакът и го преметна през врата и лявото си рамо. Оттук нататък започваше трудното. Приближи се до края на площадката, прекрачи железния парапет и стъпи на тесния скален корниз. Камъкът под краката му беше коварно хлъзгав. Като разпери ръце и се притисна към мократа стена, той бавно заобиколи издадения ръб. Скалите от двете му страни се отдръпнаха и отпред се разтвори мрачен кладенец, в който се стоварваха от петнадесет метра височина струите на следващия водопад, Каскад дьо л’Арк-ан-сиел. Дъното представляваше широка и плитка каменна чаша с бурно вряща пяна в средата, но по краищата водата бе почти съвсем спокойна и бавно обикаляше в полукръг, преди отново да се стрелне по течението. Николай предпазливо се приведе, намери издатина, за която да се хване, приплъзна се по корем през ръба на корниза и увисна над езерцето. От обувките му до водата оставаше не повече от половин метър. Разтвори пръсти, полетя надолу и потъна до колене. Тук можеше да не се бои от подхлъзване — с годините по краищата на чашата се бе натрупвал дебел слой ситен пясък, който тихото течение не успяваше да отнесе. По-навътре обаче дъното бе гладко, почти полирано и там трябваше да се пази. Не толкова заради себе си, все някак би се удържал, но при падане щеше да намокри кибрита и това вече не би могъл да си прости — след всички премеждия да съсипе товара на две крачки от целта. Власите се давят на края на Дунава, както твърдеше още една от безбройните поговорки на отдавна починалия му балкански дядо.

Сантиметър по сантиметър той пристъпи навътре. След няколко крачки пясъкът под подметките му изчезна, заменен от гладка скала. Течението меко се вкопчи в бедрата му, задърпа го настрани, към Каскад де Плюм Бланш. Направи още крачка и реши, че е достатъчно, по-напред напорът щеше да стане прекалено силен. До отсрещната стена оставаха пет метра и там, малко над една издатина, от камъка стърчеше стоманената кука, която беше забил преди две години заедно с Дик Гароу. Внимателно, без резки движения Николай откачи въжето от рамото си, размота го и разшири клупа. После със силен замах го метна нагоре. Тежката мокра примка описа дъга във въздуха, блъсна се в скалата и увисна на куката. Като се усмихваше, доволен от точността си, Николай опъна края, докато възелът се стегна здраво, дръпна два-три пъти, за да провери дали опората е сигурна, и реши, че всичко е наред.

Без товара преминаването нямаше да е проблем, но сега се налагаше да действа по-внимателно. Той прехвърли ръце по въжето, изпъна го и пристъпи още по-навътре. Тласъкът на течението се засили и взе да го изтиква надясно, към процепа, през който се изливаше долният водопад. Кабарите на подметките му задраха по гладкото дъно, водата се надигна до кръста и би го повлякла надолу, ако нямаше за какво да се държи. Николай си пое дъх, леко приклекна и изведнъж се хвърли напред и нагоре. Тялото му се люшна в широка дъга през езерцето, докато ръцете му светкавично се местеха една над друга, изтегляйки го по-високо, за да не потъне до рамене. Течението блъсна краката му, дръпна ги настрани и това беше добре, защото така гърбът му оставаше над повърхността. След миг напорът на водата го изхвърли към отсрещната скала. Коленете му задълбаха из песъчливото дъно. Без да изпуска опората, той се изправи, постоя малко, после се изкатери върху издатината. Откачи примката и погледна напред. Три метра по-навътре в стената на кладенеца зееше пукнатина — съвсем тясна на нивото на езерцето, но нагоре постепенно се разширяваше. Николай сгъна въжето на две, преметна го през куката, увисна и с размах се залюля край мократа скала. На третия опит стигна до пукнатината и успя да намести вътре двата си крака. Като се придържаше с лявата ръка, той изтегли въжето, несръчно го нави и го преметна през рамо.

Изкачването нагоре не беше трудно, трябваше само да внимава с хлъзгавата канара. Свали раницата и я надяна обратно — пред гърдите си. След това притисна гръб в камъка, подпря се със свити нозе на отсрещната стена на пукнатината и започна да се катери. Няколко минути по-късно се измъкна над водопада, където естествена скална арка водеше към отсрещния бряг на потока. Тук в отвесната стена се отваряше V-образен процеп — старо корито на отдавна пресъхнал приток на Созе. Дъното беше осеяно с каменни късове и докато се изкачваше, Николай забеляза на места пресни драскотини от подковани подметки. Значи не се бе излъгал там долу, край ресторантчето. Джейн наистина бе минала оттук. Той мислено й свали шапка, като си спомни колко време бяха изгубили двамата с Дик Гароу, докато набележат най-подходящото трасе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза