Десетият праведник

Николай заобиколи спрелите каруци и навлезе в тълпата. Върху одеяла, разстлани по земята, се трупаха купища стока, изсипани сякаш от рога на изобилието. Докато си пробиваше с лакти път напред, пред погледа му се появяваха дебели пити сирене, чували с царевица и жито, огнестрелни оръжия и муниции, големи буркани с пчелен мед, бъчонки вино, лоени и восъчни свещи (с официално разрешително в рамка), предена и непредена вълна, зеленчуци, дивечово месо, дрехи, всевъзможни кожи, прясна риба от езерото и планинските потоци, гърнета с масло и сметана, грубо изковани земеделски сечива, ножове и още какво ли не. Наоколо спореха, пазаряха се, ругаеха на френски и немски, сегиз-тогиз като пикантна подправка се дочуваше италианска, испанска или фламандска реч. Из множеството се провираха оскъдно облечени гастролиращи проститутки, по-опитните вече мъкнеха сконфузените си клиенти към близката горичка. Фокусник с червен плащ и чалма на главата вадеше от устата си наниз пъстри копринени кърпички пред неколцина зяпнали селяни, до него друг бродещ артист с факла в ръка бълваше огън — опасен номер, който можеше да го прати на бесилката, но за сметка на това осигуряваше далеч по-многобройна публика.

Най-после Николай се изтръгна от навалицата, продължи към селото и изведнъж спря. Беше видял позната физиономия. Край някаква стена с бутилка калвадос13 в скута седеше на припек циганинът Фернан — конекрадец, ковач, контрабандист единак и една от най-колоритните фигури в областта. Както винаги бе облечен в огненочервена копринена риза, разкопчана до пояса, тесен черен панталон, полуботуши с къси шпори и колан, широк цяла педя, с безброй капси, ремъчета и джобчта. На ухото му проблясваше полирана стоманена обица. Изглеждаше съвсем доволен да седи така, примижал срещу слънцето, с провиснал над мургавото чело къдрав черен кичур. Присъствието му тук беше добър знак — Фернан имаше фантастичен нюх към опасностите и умееше да изчезва далеч преди да замирише на пърлено. Освен това винаги беше в течение на всичко, сякаш непрекъснато шареше из околностите с невидим локатор.

Николай се приближи, седна до него и го сръчка с лакът.

— Дай една глътка.

Циганинът лениво завъртя глава, изгледа го с премрежени клепки и му подаде бутилката. Като отпи малко, Николай му я върна, после се опита да поведе разговор.

— Хубав пазар става днес.

— Бива го — съгласи се Фернан и на свой ред надигна шишето.

— Изглежда спокойно, а?

— За кого спокойно, за кого не… Аз моята работа си я свърших и няма от какво да се плаша. — Циганинът безразлично сви рамене и внезапно го стрелна с жив поглед. — Ти да побъбриш ли си дошъл, или по работа?

— По работа — призна другият.

Фернан прехвърли шишето в лявата си ръка и подложи длан:

— Десетачка.

И тоя приятел осъзна стойността на информацията, помисли Николай, бъркайки в джоба на панталона. Парите бяха още влажни. Понеже не беше уточнено за каква валута става дума, той избра изтъркана синя банкнота от десет марки с изобразен на нея платноход и я пусна в мазолестата черна шепа. Фернан доволно потри печалбата в рядката си брадица, следейки със заинтересуван поглед как останалите пари се връщат откъдето бяха дошли. Докато прибираше банкнотата в едно от джобчетата по колана, на лицето му цъфна белозъба усмивка.

— Преди да почнеш да питаш, ето ти информация от мен. Гратис, за сметка на заведението. Гледам, че имаш доста рубли. Снощи във Велтбург е изгоряла къщата на стария Розенхайм.

— Е?

— Какво „Е“? Не си ли чувал, че хер Розенхайм изкупуваше всякакви рубли, каквито му паднат? Искаше да им вдигне цената. И сега наистина ще се вдигнат, само че оня дърт лихвар няма да им се радва. Разправят, че бил изгорял заедно с всичките си пари.

— Откъде ги знаеш тия неща, Фернан? — запита Николай. — Бас държа, че поне от месец не си стъпвал във Велтбург.

— Нямам работа там — ухили се мургавият, после очите му внезапно станаха сериозни и печални. — А колкото до знаенето — налага се, братче. Ние, циганите, трябва всичко да знаем, това ни е защитата в тоя пусти свят. Хайде питай сега.

— Чудех се дали не си виждал преди малко да минава една жена. Дребна, облечена в стари брезентови дрехи. Носи раница и има дълга черна коса, но я крие под каскета. Прилича на момче…

— Може и да съм я виждал… — Фернан присви очи и се замисли. — Обаче не тук. Горе по пътя, вървеше на изток.

Николай поклати глава.

— Сигурно не е същата. Онази отиваше към Велтбург.

— Същата е, братче, същата е — възрази циганинът с тон на оскърбено достойнство. — Дрехите й още бяха влажни като твоите, щото и двамата сте минавали — хайде да не казвам, ама не мисли, че никой не знае къде ви беше каналът на вас с Дик Гароу.

— Добре де, да речем, че е била тя — прекъсна го Николай Бенев. — Какво ще търси на изток?