Десетият праведник

— Не какво търси, приятел, а от какво бяга. Ще ти кажа честно — нямам представа. Обаче помни ми думите: нещо ще става в това село, и то скоро. Усещам го ей тук, в корема си, и ако не бях чист, отдавна да съм отпрашил. Тебе не те знам чист ли си и не питам. Ако си — сядай да довършим шишето. Иначе — изчезвай. И не нагоре.

— Защо?

Фернан не отговори веднага. Отпи дълга глътка калвадос, избърса устните си с ръка и се облегна назад.

— Пак ти повтарям, не знам. Усещам го, и толкоз. Ако съм те излъгал, ще ти върна парите, като се видим друг път. Слушай какво ти говоря и отивай към пристанището. Може да успееш.

Николай скочи на крака. За пръв път чуваше Фернан да говори толкова неясно и това засилваше тревогата му. Гълчавата на пазара сега изглеждаше като прикритие за нещо друго, потайно и заплашително. Той вдигна поглед нагоре към склона и забеляза подробност, на която преди не бе обърнал внимание. Нито една каруца не се изкачваше по пътя, никой не си отиваше. Рано е още, опита да се успокои той, но знаеше, че не е така. Отдавна бе минало пладне, обикновено по това време мнозина търговци и купувачи вече се прибираха у дома. Какво ги спираше? Преоблечени полицейски агенти? По дяволите, би трябвало да са страшно много, за да осъществят операцията незабелязано. И още нещо — ако наистина задържаха каруците, значи хайката вече бе започнала.

Фернан го гледаше безразлично и загадъчно с черните си цигански очи. Николай му махна с ръка и забърза към главната улица на селото. Не му харесваше това тясно пространство, оградено от къщи и дворове, имаше чувството, че сам се пъха в устата на вълка. Би предпочел планината, там щеше да бъде в стихията си, но ако Фернан бе прав, гората гъмжеше от полиция. По-добре напред, към пристанището. Нататък вървяха и други като него, всички натоварени с раници, торби и чували, с ръчни колички и мулета. Мнозина дребни търговци от Велтбург идваха на панаира за евтина стока. Между тях нямаше да бие на очи. И все пак… защо селото му се струваше по-оживено от друг път?

Какво става тук, ядно се запита той. Да ви се затрие семето дано, какво търсите всички по петите ми? Като че сте се наговорили да ми тровите живота. Само не казвайте, че е заради кибрита, няма да ви повярвам. Със същия успех можете да си размърдате задниците заради крадените коне на Фернан. Бизнесът си е бизнес, това дори Аренс го знае и си затваря очите. Е, тогава? Да беше станал обирът отсам границата — разбирам, обаче кой е луд да върши такива работи на собствена територия?

Иззад завоя на уличката отпред блеснаха водите на пристанището. Николай не издържа, изтича нататък и се смеси с тълпата по брега. Край дървените кейове бяха привързани лодки, няколко стари спортни яхти с олющена бяла боя и грамаден сал от борови трупи с провиснало сиво платно. И в нито един от неподвижните плавателни съдове нямаше човек, макар че пред тях гъмжеше от народ.

Той сякаш физически усети как се захлопват наоколо челюстите на някакъв чудовищен капан. Трябваше да бяга! Да бяга на всяка цена, ако още му оставаше време! Какво бе казал Фернан? На изток… Да, на изток, накъдето предвидливо бе завила Джейн. Не по брега, там сигурно щеше да има постове. През селото, по страничните улички, евентуално през дворовете.

Като се блъскаше в прииждащите хора, той побягна назад. Вместо да оредява, навалицата ставаше по-гъста. За момент отпред се отвори пролука и Николай видя причината — улицата беше преградена от две редици мъже, въоръжени с карабини. Хайка!

Внезапно гълчавата секна, сякаш отрязана с нож, сетне над тълпата се разнесе въздишка на изумление. Като по команда главите се обръщаха наляво, там, където гористият склон потъваше в езерото и сега иззад него бавно изплаваше огромна тъпа муцуна. „Велтхершер“, позна го Николай, гордостта на Аренс, символ на военна мощ и въздушно превъзходство. С подобен дирижабъл не можеше да се похвали нито една от съседните държавици. Летеше съвсем ниско, само на десетина метра над водата, оставяйки зад себе си синкави струи дим от четирите парни двигателя. В сравнение с колосалното издължено туловище полицейският дирижабъл, свален от Баска, би изглеждал направо пигмей. Долната половина на корпуса беше оцветена в небесносиньо, а по-нагоре ставаше тревистозелена с безформени кафяви петна. Водното огледало под него се покри с бръчки от вятъра на витлата. Тъмният овал на сянката пробяга по езерото и падна върху стъписания народ по пристанището. Две от витлата намалиха оборотите и машината увисна неподвижно.

Сред тълпата се бе образувал широк празен кръг. От вратата на гондолата надолу полетя въжена стълба и по нея един след друг взеха да се спускат войници с пълно бойно снаряжение.

Николай леко размърда рамене. Ремъците на раницата се плъзнаха настрани. Той ги остави да се смъкнат до лактите и се готвеше да се освободи от опасния товар, когато нещо твърдо се притисна в ребрата му.

— Оправи си багажа, копеле — изсъска до ухото му дрезгав глас. — По-живо и без фокуси, ако ти е мила кожата!