Детективска агенция „Private“. Берлин

Докато стигнат ъгъла, той отново беше завил на запад, успоредно с канала и кампуса на Техническия университет. Буркхарт мина на по-ниска предавка и за малко да го хване, но той пресече моста и по „Мархщрасе“ влезе в кампуса.

Студентите отскачаха от пътя на мотора и колата, която продължаваше да го преследва.

На едно кръгово движение мотористът зави наляво по „Харденбергщрасе“, пресече под метростанция „Зоологишер“, сви рязко вдясно по „Йоахимсталер“, после рязко вляво по „Кантщрасе“ и се насочи на изток към руините на камбанарията.

Въпреки криволиченето из града Буркхарт някак си успяваше да скъсява дистанцията между двамата, но в този момент мъжът, потрошил апартамента на Крис, внезапно се шмугна през уличния трафик към площада около руините.

— Да не си посмял! — изкрещя Мати на Буркхарт. — Площадът е пълен с хора! Завий надясно по „Будапещер“.

Буркхарт стисна зъби, но я послуша — имаше късмет, че светофарът светна зелено. Улицата беше успоредна на площада и Мати видя моториста да си проправя път между пешеходците, пръскащи се като пилци пред него.

— Тук някъде трябва да има полицай — каза тя.

— Когато ти трябват, никакви ги няма — отвърна Буркхарт и продължи по улица „Будапещер“.

Мотоциклетистът рязко промени посоката си и от площада слезе точно на „Будапещер“. Буркхарт беше плътно зад него.

— Няма номер! — възкликна Мати.

— Така си и мислех — отвърна спътникът й точно когато се озоваха на „Палме Плац“.

Буркхарт беше гений зад волана. Повтаряше точно движенията на моториста, докато не пресякоха отново канала източно от зоопарка.

Непосредствено от северната му страна беглецът внезапно наби спирачки, сякаш да избегне нещо на пътя пред себе си.

— Копеле, ще те премажа — изсъска Буркхарт и даде газ.

Предният ляв калник на беемвето се размина на косъм със задното колело на мотора, който свърна вляво по „Корнелиусщрасе“.

Буркхарт скочи на спирачките, даде на задна и яростно продължи след мотоциклетиста. Но на Мати вече й се гадеше.

Познаваше тази част на Берлин много добре. С Крис често тичаха тук.

След две преки улицата на запад беше задънена, по нея можеха да минават само пешеходци и велосипедисти до пътечка покрай канала, навлизаща в парка „Тиергартен“ между зоологическата градина и езерото Нойер.

Видя мотоциклетиста за последно как ускорява на запад по пътечката покрай канала — после изчезна зад листопада, поройния дъжд и изтляващата дневна светлина.

Глава 15

— Хаупткомисар?

Ханс Дитрих се обърна към стажантката си. Извисяваше се над нея и изглеждаше вбесен.

— Какво има, Вайгел?

Застанала в източния край на кланицата, инспекторката се изчерви, но изпелтечи:

— Криминолозите откриха следи от кръв, много кръв.

Началникът й се стегна, замълча за миг и изстреля ядно:

— Очакваше се, все пак това е бивша кланица.

— Питат какво да правят.

Дитрих отново млъкна за миг.

— Вземете двайсет проби на случаен принцип.

Вайгел кимна колебливо.

— Хаупткомисар, да не би да ви е лошо?

Той я стрелна с поглед и сведе очи към часовника си. Четири и десет.

Постара се да изглежда възможно най-зле.

— Всъщност да, струва ми се, че се разболявам… Май трябва да се прибера вкъщи. Сигурно е някакъв вирус. Ако откриете нещо важно, обадете ми се.

Двайсет минути по-късно главният комисар шофираше стария си опел по „Пушкиналее“ в посока към парк „Трептовер“ в югоизточен Берлин, а от двете му страни се редеше колонада от кестенови дървета.

В огледалото за обратно виждане се издигаше телевизионната кула на „Александерплац“.

Сви презрително устни. Мразеше тази кула. Мразеше всичко, което символизираше тя.

Наскоро чу, че играчи от пазара на недвижимите имоти искат да я съборят заради преустройството на площада. Добре е да се отърват от кулата, каза си. Много добре даже.

Като следовател знаеше прекрасно, че в края на краищата миналото винаги бива скрито, особено в града. Може да са нужни векове, може да се наложи да се развихри някое масово унищожение, но накрая миналото винаги се свежда до камъни, прах и слухове.

А според главния комисар, колкото по-скоро се погребат някои части на Берлин, толкова по-добре.

И затова, приближавайки парк „Трептовер“, се чувстваше така, сякаш някой го е принудил да вземе лопата и да разравя радиоактивни останки — знаеше, че трябва да го направи, но се боеше, че междувременно това ще го изпепели.

Паркира опела и погледна часовника си.

Пет без двайсет. Имаше двайсет минути.

Преглътна на сухо, грабна чадъра си и се измъкна от колата.

С широки крачки и тромава походка, поради която главата му се изпружваше напред при всяка стъпка, главният комисар забърза на юг по алеята, която се виеше сред подгизнали есенни горички и свършваше в широка правоъгълна поляна.