Детективска агенция „Private“. Берлин

— Изчезнал е човек, техният човек, Вайгел. Със сигурност не можем да се отнасяме към тях като към приятели.

Глава 11

Завивам наляво по алеята покрай старата кланица и веднага виждам полицейската бариера. Униформен полицай пуска двама души да излязат — висок мъж, внушителен и плешив, и руса жена с тъмносин дъждобран с вдигната качулка.

Вървят към мен и беемвето, паркирано на банкета.

За секунда дъхът ми секва. Пред очите ми заиграват точки. Сякаш глутница ръмжащи кучета внезапно се спускат и захапват глезените ми.

Какво са намерили?

Младият ми гений е увит в син брезент зад мен, на пода на буса, но не мисля за него. Задавя ме този въпрос.

Какво са намерили?

После се задейства обучението ми. Овладявам се и бързо свалям сенника. Стъклата на буса са леко затъмнени. Мъжът и жената ще видят само силуета ми, докато ги подминавам до полицейската бариера.

Поемам първа глътка въздух, после още една и на петата трябва да внимавам да не хипервентилирам. Завивам по алеята между двата стари жилищни блока на хълма над кланицата.

След секунди излизам от главния път и се връщам към квартал Меров. Стомахът ми се бунтува. При първа възможност отбивам, паркирам и се отпускам върху волана.

Какво са намерили? И кой беше високият плешив мъж с жената?

Въздухът изведнъж ми се струва зареден с отрицателна енергия и това ме изпълва с истинска паника. По челото ми избива пот, струйки се стичат и по гърба ми.

Заставям се да си припомня всичко, което се случи в кланицата преди три дни. Всичко.

Какво може да е останало? Може би петна кръв по болта. Или гръбначна течност? Вероятно парченца от кост, решавам най-накрая.

Но няма как да разберат чии са кръвта и костите, нали? Освен ако милият Крис не е оставил ДНК проби. Но анализът ще отнеме дни. Седмици. Нали?

Няма нищо друго. Погрижих се за всичко. Сигурен съм.

Освен ако Крис не е казал на някого къде отива?

Не. Беше лична работа. Дойде да ме търси сам.

Предвид липсата на други улики, казвам си, полицията скоро ще се откаже. Петно от кръв в стара кланица? Ще решат, че някой се е спънал и си е наранил крака. Нали?

Почти съм се самоубедил, когато съмнението се запромъква в главата ми.

Ами ако продължат да търсят?

Тази възможност ме развълнува толкова много, че се извръщам назад в буса към очертанията на трупа в брезента.

Всяка клетка в тялото ми напира да се върна до кланицата да погледна още веднъж, да се ориентирам в обхвата на полицейската акция, но знам, че не мога. Умните ченгета обръщат внимание на такива неща.

Накрая си казвам да се прибера вкъщи или най-добре да се обадя за среща с жената, която мисли, че я обичам.

Да влея усет за нормалност във видимия си живот, за пореден път да възстановя маската.

Ще се върна утре с друг автомобил.

Ако полицаите са си отишли, ще се отърва от трупа на младия гений по обичайния начин и всичко ще си продължи постарому.

Но ако още са там, няма да имам друг избор, освен да залича кланицата и малките й мръсни тайни — завинаги.

Глава 12

— Трябваше да остана — заоплаква се Мати, когато Буркхарт натисна копчето на дистанционното и отключи вратите на беемвето. Мярна преминаващия бял бус без прозорци и съзнанието й само го отбеляза мимоходом.

Буркхарт поклати глава и влезе в колата.

Мати ядосано се настани до него.

— Трябваше!

— Не, Дитрих беше прав. Нужни са им безпристрастни хора.

— Искаш да кажеш, че не съм безпристрастна?

— Да, точно това казвам — Буркхарт запали колата. — Няма как да си. Ако беше безпристрастна в такава ситуация, щях да се чудя дали изобщо си човек.

Мати не знаеше какво да каже. Буркхарт пусна чистачките и те заметоха мокрите листа.

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Трябва да направя нещо. Не мога просто…

— Отиваме в апартамента на Крис.

В географско отношение Берлин е огромен град, почти 880 квадратни километра. Крис Шнайдер живееше далеч от Аренсфелде, западно от зоологическата градина и парка към нея.

Заради трафика в късния следобед им отне четирийсет минути да стигнат дотам. Мати отново бе млъкнала и гледаше през прозореца как градският пейзаж се ниже от стария Изток на запад.

Цял живот беше живяла в Берлин. Беше си истинска берлинчанка. Обичаше града, архитектурата, изкуството, ненапрегнатата атмосфера и предприемаческия дух.

Ала сега, в светлината на мистерията около изчезването на Крис, Берлин внезапно й се стори чуждо място, обитавано от създания, способни да изрежат локализиращ чип от гърба на човек и да го дадат на плъховете.

Подминаха останките от мемориалната църква на кайзер Вилхелм, наоса без покрив и нащърбената кула, оцелели като по чудо от бомбардировките през 1943 година. Опожарените руини се извисяваха на площада до свръхмодерна камбанария.

Руините бяха едно от любимите места на Крис в града. Сядаше и съзерцаваше кулата, която сякаш е сцепена на две от бомба. Едната половина се е сринала и паднала, другата все още се извисява към небето.

— Наляво по „Гьоте“, нали? — пита Буркхарт и въпросът му изтръгна Мати от мислите й.