Детективска агенция „Private“. Берлин

Като имам всичко това предвид, съм много, много спокоен, докато карам немаркиран бял бус без прозорци — един от скромния автопарк, който събрах през годините — през дъждовните улици на Берлин, покрай белезите от Хитлер и от руснаците, и от Стената, далеч, към горичка на север от Аренсфелде, и надолу по мокра гориста алея към детски лагер край езерото Липниц, недалече от затънтеното село Юцдорф.

Чували ли сте за Юцдорф?

Няма значение.

Просто разберете, че в този лагер днес няма никого. Поне така изглежда на пръв поглед. Но защо ли пък трябва да има? Вали като из ведро и е студено, гъста мъгла се стеле над водата около острова.

Паркирам до кея. Още преди да изключа двигателя, моят млад гениален приятел се появява пред навеса за лодки.

Той е с брада, в средата на двайсетте, мократа му коса лепне по замъглените очила. Сваля ги и се опитва да ги избърше в мокър суитшърт с емблемата на Берлинския технически университет.

Вдигам спортна чанта от пътническата седалка на буса и слизам, като оставям двигателя да работи.

— Как стигна дотук? — питам аз, като се покатервам на верандата, далече от дъжда.

— С автобус и пеша, както ти ми каза. Здравата се измокрих.

— Някога чувал ли си за дъждобран? — питам.

— Не валеше, когато тръгнах — отговаря той раздразнен. — Носиш ли парите?

Показвам чантата.

— Двайсет и пет хиляди евро, както се договорихме.

— Дай да видя — казва моят приятел и протяга ръка към сака. Дръпвам го извън обсега му.

— Не и преди да видя какво купувам.

Изглежда ядосан, но отива до туристическа раница, подпряна на стената на навеса. Донася диск и ми го подава:

— Всички работни файлове на Шнайдер.

— Погледна ли ги? — питам адски спокойно.

— Би било против моята етика — отговаря.

Но езикът на тялото му казва друго.

След като ми подава диска, изчаквам малко и му връчвам чантата с парите.

Той я отваря и проверява няколко пачки с банкноти по петдесет евро.

— Приятно е да се работи с теб — казва и затваря ципа.

— Така е — отвръщам, прибирам диска в джоба си и напипвам дръжката на плоска отвертка. — Да те откарам до автобусната спирка?

— Би било чудесно — казва и се обръща за раницата си.

Правя две бързи стъпки към него, сграбчвам косата му и забивам от горе надолу наточеното острие на отвертката в тила му, точно под черепа.

Глава 8

Моят млад гениален приятел не успява дори да извика.

Но когато острието попада в мекото място, където гръбначният стълб преминава в мозъка, цялото му тяло сякаш се наелектризира и изпада в конвулсии.

Когато най-сетне пуска парите и се отпуска върху мен, аз съм задъхан, изтощен и с омекнали крака, сякаш току-що съм правил най-възпламеняващия секс на света.

Какво разтърсване! Какво невероятно, невероятно разтърсване!

Дори след толкова много години тръпката така и не отслабва.

Стоя неподвижен няколко мига, докато отшумява въздействието на една страхотна смърт — спокоен, изцеден, удовлетворен, но все пак хиперчувствителен за всичко около мен: дъжда, облаците, гората и крясъците на патиците нейде сред мъглата.

Тялото му е в ръцете ми, още усещам жизнената му сила да трепти в мен и сякаш и съм тук, и ме няма, кръжа над границата на отвъдното, разбирате ли?

Накрая го преобръщам по корем и издърпвам отвертката. Изваждам тубичка секундно лепило и с него запечатвам входната рана на тила му. Няма повече кръв. Готово е на мига.

Подсмихвам се тържествуващо, докато влача моя млад гениален приятел към буса, и си мисля колко е странно, че на света съществуват хора, които са много по-вглъбени и философски настроени от мен, които цял живот се занимават с въпроса дали дърво, което пада в гората, издава трясък, ако наоколо няма кой да го чуе.

Ама че тъпо нещо, за което да размишляваш цял живот.

Не знаят ли, че би било по-добре да размишляват дали човек като мен може да съществува, без никой да го е виждал?

Глава 9

Хаупткомисар Ханс Дитрих беше жива легенда в Берлинската криминална полиция, следовател с небиещи на очи, нетрадиционни методи, които обаче водеха до най-голям брой разрешени случаи сред служителите на осемте подразделения в отдела.

Главният комисар беше висок като върлина, в началото на петдесетте, тих, мрачен и изключително саможив, рядко общуваше с други полицаи. Дори се говореше, че негодувал, защото трябвало да работи с втори следовател по случаите на убийства.

Разбира се, Мати бе чувала за Дитрих през дългата си служба в Берлинската криминална полиция, но не беше имала възможността да работи директно с него.

Все пак час след първоначалното им обаждане в полицията изпита огромно облекчение, когато го видя да върви към нея с отворен черен чадър, в сив костюм, с мрачно изражение, което не казваше нищо.

Ако някой можеше да разбере какво се е случило с Крис, това бе този човек.

Мати и Буркхарт заобиколиха униформения полицай, който сега охраняваше предната част на кланицата, и пресрещнаха Дитрих. Показаха му личните си значки и се идентифицираха.

— Знам коя сте, фрау Енгел — каза следователят, без да сваля поглед от кланицата. — Вашата репутация ви изпреварва.

Мати усети, че Буркхарт я гледа озадачено. Бузите й пламнаха.