Детективска агенция „Private“. Берлин

Мати се придвижи напред през подгизналите треви и бурени, докато набираше отново номера на доктор Габриел. Той вдигна веднага.

— Свържи ни, докторе.

Видя как Буркхарт се спря, после докосна своя блутут и кимна.

— Засичаш ли позицията ни? — прошепна тя.

— Сигналът е отличен — отвърна Габриел. — На сто метра от него сте.

— Води ни — каза Буркхарт. — Минаваме през отворена врата на югоизточната фасада, по-дългата и по-тясна част от сградата.

— Трябва да минете на север през дългата част — долетя отговорът на Габриел. — Той се намира в по-широката част. Изглежда е до източната стена.

Мати последва Буркхарт, който тръгна напред, след като извади тънко фенерче и го притисна до своя „Глок“. Побутна тежките двойни врати с крак. Те се открехнаха и зад тях се показа обширно помещение с циментов под, по който на равни интервали от центъра бяха разположени канализационни отвори, а през около четири метра имаше прегради.

Мати се вгледа по-внимателно в пода. Беше покрит със стари боклуци и прах.

— Няма следи от стъпки — прошепна на Буркхарт, който вече беше влязъл навътре.

— Сигурно е минал от другия край.

Тя последва мъжа в помещението. Той се придвижваше като котка и осветяваше с фенерчето страничните зали. Боклуци. Миши изпражнения. Графити. Нечистотии. И болтове, стърчащи от пода на височината на коленете и по-нагоре, на височината на раменете.

При вида им Мати изпита ясното усещане за заплаха наоколо.

— Какво са правили тук? — прошепна.

Буркхарт бързо изви глава. Вратът му изпука.

— Приличат ми на отделения за животни — сигурно са ги държали тук, преди да ги заколят.

Имаше логика. Но Мати не можеше да се отърси от чувството за заплаха. А и колкото повече приближаваха портите в края на коридора, толкова по-силно ставаше то.

Вече едва успяваше да диша, когато Буркхарт бутна едното крило на двойната порта.

Подплашени гълъби запляскаха с криле към празните прозорци.

— Източната стена — каза Мати.

И двамата обърнаха фенерите си в тази посока при думите на Габриел:

— Трябва да е точно там, на трийсет метра.

Мати се вледени, когато лъчите заиграха по боклука, ръждясалите болтове, надигащи се от пода, и старите тръби, излизащи от стената.

— Тук няма никого, докторе.

— Какво? Невъзмож… — Габриел млъкна. — Ето, движи се.

— Да се движи ли? — изненада се Буркхарт. — Не се движи. Няма го тук.

— Казвам ви, че се движи северно покрай тази източна стена.

Но те виждаха само паяжини, прах, стари бутилки и боклуци.

После Мати улови някакво трепване и едно стъкло се изтърколи по цимента. Рязко насочи фенерчето си натам и силният лъч освети огромен плъх, който замръзна заслепен, приклекнал на задните си лапи, вторачен право в светлината, примигващ и с потрепващ нос.

Между зъбите му имаше нещо лъскаво.

Бум!

Изстрелът толкова изненада Мати, че тя подскочи силно наляво, приземи се и после се спъна в един от болтовете по пода, като се просна в праха.

Вдигна поглед към Буркхарт.

— Какво те прихвана?

— Имаше нещо в устата му — отвърна мъжът и отиде до източната стена, без да отмества лъча светлина от мъртвия плъх. Мати стана, а той се наведе за миг към гризача, после се изправи и се обърна към нея.

— Трябва веднага да повикаме полицията.

Сърцето й се сви.

— Защо?

Буркхарт вдигна нещо, което приличаше на тъничка батерия за слухово апаратче, отчасти обвита в парче изгризана сиво-синкава плът.

Глава 7

Гледали ли сте онзи стар филм „Невидимият човек“?

Клод Рейнс, същият, който играеше загадъчния френски капитан в „Казабланка“, е в ролята на побъркан учен, който се превръща в убиец, след като разбира как да заличи видимото си тяло.

Не е изненадващо, че филмът е един от абсолютните ми фаворити за всички времена.

Има една сцена, на която винаги се смея с глас. В нея Рейнс е увит с бинтове и е потърсил убежище в една странноприемница, която се държи от ирландската актриса Уна О’Конър. Тя случайно влиза в стаята на Рейнс, когато той е махнал превръзките от главата си.

Изглежда обезглавен, но жив.

Очите на О’Конър направо ще изхвръкнат. На ръба е да полудее. Започва да крещи като обезумяла.

Това е моят специален момент. Такъв, какъвто ми се иска да можех да пресъздам в собствения си живот.

Но уви, да постигнеш невидимост, е повече изкуство, отколкото наука.

Например през последните двайсет и пет години открих, че най-важното, за да останеш невидим, е да се отпуснеш и да обитаваш маската си толкова грижливо, та хората да престанат да ти обръщат каквото и да било внимание, особено в Берлин, моя красив град на белезите.

Не говоря поетично. Казвам ви истината. Сега внимавайте.

Приятели мои, позволете ми категорично да заявя, че ако в Берлин сте спокойни, настанени удобно в собствената си покрита с белези кожа и не причинявате явни неприятности, милионите покрити с белези берлинчани около вас просто ще продължат да си живеят глупавия живот, без да подозират за хора като мен.

Или поне без да допускат, дори в най-страшните си кошмари, че човек като мен все още може да живее сред тях.

Неразкрит.

Незабелязан.

Все още на лов.