Детективска агенция „Private“. Берлин

Видя във въображението си Крис и другите, как действат и говорят напук на множеството служители на Щази, ужасяващата и тиранична източногерманска тайна полиция, заобиколили „Александерплац“ онази нощ, които заснемали тълпата в опит да уплашат протестиращите и да ги разпръснат.

През двете години, докато бяха заедно, Крис разказа на Мати много малко за детството и юношеството си. Тя знаеше, че родителите му са загинали в автомобилна катастрофа, когато бил осемгодишен, и че е израснал в сиропиталище някъде на село, югоизточно от Берлин.

Но Крис й беше казал също, че скоро след като вълненията взели да стават сериозни, избягал от сиропиталището заедно с приятели и дошъл в Берлин, където се озовал на „Александерплац“ в нощта на най-масовия протест, показал на света колко много източногерманците желаят свобода.

Крис каза, че се е чувствал така, сякаш животът му е започнал истински едва в онази нощ, когато Стената започнала да се пропуква и руши, за да падне пет дни по-късно.

— За пръв път в живота си бях свободен — обясни той. — Всички бяхме свободни. Всички. Помниш ли, Мати? Как се почувства тогава?

Седнала до Буркхарт, докато се движеха на изток, Мати чу думите на Крис да отекват в главата й и наистина си спомни.

Видя се на шестнайсет, от западната страна на „Чекпойнт Чарли“, да се радва, пее и танцува с майка си, когато източноберлинчани пробиха през Стената там и влязоха свободно в западната част за пръв път от над двайсет и осем години.

Мати си спомни изражението на майка си, когато сестра й мина през Стената в онази нощ. Всички плакаха от радост.

После облятото в сълзи майчино лице в ума на Мати се размаза и се превърна в лицето на Крис от сутринта, когато я попита дали ще се омъжи за него.

Усети буца в гърлото си и трябваше да положи усилия, за да не се разплаче пред Буркхарт.

Мобилният й телефон иззвъня, беше доктор Габриел.

— Добри новини — каза. — Движи се. Не много, по няколко метра насам-натам, но се движи.

— О, слава богу! — извика Мати, после погледна Буркхарт. — Жив е!

— Добре тогава — каза експертът антитерорист, превключи на по-ниска предавка и ускори по „Карл Маркс Алее“ на изток.

Мислите в главата на Мати се блъскаха все по-бързо, докато отвън панелните жилища от съветски тип се сляха в една размазана ивица през прозореца.

Крис беше ли ранен? Какво правеше в стара кланица?

Сгреших ли, като се разделихме? Сгреших ли? Обичам ли го още?

— Не се самообвинявай — каза Буркхарт и я откъсна от мислите й.

Мати го погледна.

— За какво?

— За прекратяването на годежа ви.

— Лесно е да се каже предвид обстоятелствата — сопна се Мати, раздразнена, че явно бе толкова прозрачна.

— Ти ли сложи край? — не се отказа Буркхарт. — Или той?

— Не е твоя работа — тросна се тя.

— Да разбирам, че си била ти. А би ли ми казала защо?

— Не бих. Просто ме закарай там, става ли?

Буркхарт сви рамене.

— Помага, когато говориш за тези неща с безпристрастен наблюдател.

— Невинаги — каза тя и се обърна отново към прозореца.

Глава 6

Небето беше вече тъмнопепеляво, когато стигнаха обраслия район от сателитното изображение. Обиколиха горичката и се натъкнаха само на следи от велосипедни гуми, докато накрая не откриха задушената от лози алея, водеща към старата кланица.

Дъждът вече валеше проливно, навяван от поривите на източния вятър.

Буркхарт паркира точно в момента, в който иззвъня телефонът на Мати. Беше Катарина.

— Тъкмо пристигнахме, Кат — каза Мати.

— Портиерът в сградата на Крис не ме пуска — оплака се тя. — Казва, че ще пусне теб, но не и мен.

— Не мисля, че ще има нужда. Габриел каза, че засича как се движи тук, вътре.

Катарина въздъхна облекчено.

— О, слава богу, Мати!

— Ще ти се обадя, когато го намерим — обеща колежката й и затвори.

Вдигна качулката си и излезе, тръгна право към лозите, буташе и режеше, докато не стигна някаква полянка.

Стените на кланицата бяха бетонни и се издигаха високо нагоре, до редица изпочупени прозорци под стрехите на сводест покрив. Всичко беше в стари графити, сред които и череп, задраскан с протекъл кървавочервен хикс.

Мати беше изнервена, което изобщо не беше в неин стил. Десет години работи като пълноправен следовател в Берлинската криминална полиция, като пет от тях прекара в отдел „Убийства“, а от две години работеше по случаите на високопоставени клиенти за „Прайвит“.

Беше виждала най-лошото, което един човек можеше да причини на друг, и винаги подхождаше към инцидентите като професионалистка, каквато си беше.

Но сега, като видя графитите, й се прииска да забрави годините обучение и да се разкрещи.

С ъгълчето на окото си мярна как Буркхарт извади своя „Глок“. Тя извади собствения си пистолет и прошепна:

— Блутут. Ще се обадя на доктора.

Буркхарт бръкна в джоба си за миниатюрната слушалка. После нахлузи латексови ръкавици, Мати направи същото. Вятърът духаше на пориви, засилваше барабаненето на дъжда по листата и подрънкваше някаква верига в далечината.

— Мисля, че вратата е отворена — промърмори Буркхарт.