Девиците

Мариана погледна в очите на Зоуи, всички парченца се наместиха по местата си в ума ѝ и тя най-накрая видя ужасната истина, която толкова дълго бе отказвала да види. В гръцката трагедия има дума за този момент: анагнорисис — откритието — моментът, в който героят най-сетне вижда истината и разбира съдбата си и как истината винаги е била там, през цялото време пред очите му. Едно време Мариана се чудеше какви ли са чувствата в този момент. Сега вече знаеше.

— Ти си ги убила… онези момичета… как можа?

— Девиците никога не са били от значение, Мариана, те бяха само за разсейване на вниманието. Зелен хайвер, така казваше Себастиан. — Момичето повдигна рамо. — С Тара беше… трудно. Но Себастиан каза, че е жертва, която трябва да направя. Прав беше. В известен смисъл почувствах облекчение.

— Облекчение?

— Да се видя най-накрая ясно. Сега знам коя съм — знаеш ли, като Клитемнестра съм?… Или Медея. — От същото тесто съм.

— Не. Не, грешиш. — Мариана се обърна. Не можеше да понесе да я гледа повече. По бузите ѝ потекоха сълзи. — Ти не си богиня, Зоуи. Ти си чудовище.

— И да съм — чу тя Зоуи да казва, — Себастиан ме направи такава. Както и ти.

И тогава почувства внезапно блъсване в гърба.

Падна на земята със Зоуи върху гърба си. Започна да се бори, но момичето използваше цялата си тежест, натискаше я в калта. Усети върху лицето си колко студена и мокра е земята. И чу Зоуи да шепне в ухото ѝ.

— Утре, когато намерят тялото ти, ще кажа на инспектора, че съм се опитала да те спра, че съм те умолявала да не идваш сама да разглеждаш павилиона, но ти си настояла. Клариса ще му разкаже моята история за професор Фоска, ще претърсят стаите му, ще намерят доказателствата, които съм сложила там…

Зоуи слезе от Мариана и я превъртя по гръб. Надвеси се над нея, вдигнала ножа. Очите ѝ бяха обезумели, чудовищни.

— И ти ще бъдеш запомнена като поредната жертва на Едуард Фоска. Жертва номер четири. Никой няма да се досети за истината… че те убихме ние — Себастиан и аз.

Вдигна ножа по-високо… готова да нанесе удара…

И тогава Мариана внезапно се изпълни със сила. Вдигна ръка и сграбчи китката на момичето. Сборичкаха се за миг, после Мариана изви ръката ѝ с все сили и Зоуи загуби контрол над ножа…

Той излетя от пръстите ѝ, изсвистя във въздуха и изчезна в близката трева с глух удар.

Зоуи скочи с вик и се спусна да го търси.

Докато момичето се оглеждаше, Мариана се изправи и забеляза, че иззад дърветата се появява човек.

Фред.

Спусна се към нея с разтревожено лице. Не виждаше Зоуи, защото тя беше коленичила в тревата, и Мариана се опита да го предупреди.

— Фред… спри. Спри…

Но Фред не спря, а бързо дотича при нея.

— Добре ли си? Последвах те… разтревожен бях и…

Мариана видя зад рамото му как Зоуи се изправя… стиснала ножа. Изкрещя.

— Фред!…

Но беше прекалено късно… Зоуи заби острието дълбоко в гърба на Фред. Очите му се разтвориха широко от шока и се впериха в Мариана.

Той рухна, отпусна се на земята… и остана да лежи неподвижен, непомръдващ. Под него бавно се оформяше локва кръв. Зоуи побутна Фред с ножа, за да провери дали е жив. Изглежда не беше сигурна.

Без да мисли, Мариана сключи пръсти около твърд, студен камък, потънал в калта. Измъкна го.

Запрепъва се със залитане към Зоуи, все още наведена над тялото на Фред.

Точно когато Зоуи се готвеше да забие ножа в гърдите му… Мариана стовари камъка върху главата ѝ.

Ударът я събори встрани и докато падаше, плъзгайки се в калта, тя се стовари по лице върху ножа.

Остана да лежи неподвижна за секунда. Мариана помисли, че е мъртва.

Но тогава с животинско изръмжаване момичето се превъртя на гръб. Лежеше като ранено създание, с широко отворени, уплашени очи. Видя забития нож, стърчащ от гърдите ѝ…

И започна да пищи.

Не спираше да пищи: изпадна в истерия, крещеше в агония, от страх и ужас — писъци на ужасено дете.

За първи път в живота си Мариана не се затича да помогне на Зоуи. Вместо това извади телефона си. Позвъни в полицията.

През цялото време Зоуи не спря да пищи, да пищи… докато накрая… писъците ѝ се смесиха с воя на приближаваща се сирена.

3.

Зоуи беше отведена с линейка, придружена от двама въоръжени полицаи.

Ескортът едва ли беше необходим, тъй като тя се беше превърнала в дете: уплашено, беззащитно момиченце. Въпреки това беше обвинена в опит за убийство, като щяха да последват и други обвинения. Само в опит за убийство, защото Фред оцеля след нападението, макар и на косъм. Раната му беше критична и той бе отведен в болница в отделна линейка.

Мариана беше в състояние на шок. Седеше на пейка до брега на реката. Стискаше в двете си ръце чаша силен, сладък чай, който инспектор Сангха ѝ беше налял от своя термос — заради шока и като предложение за мир.

Дъждът беше спрял. Небето се беше прояснило, облаците се бяха стопили, оставяйки само няколко сиви повесма в бледата светлина. Слънцето бавно залязваше зад дърветата, шарейки небето в розово и златно.