Девиците

Мариана седеше на пейката, повдигаше топлата чаша към устните си и отпиваше от чая. Една полицайка се опита да я утеши, слагайки ръка върху раменете ѝ, но тя сякаш не забелязваше нищо. Някой зави коленете ѝ с одеяло. Едва ли го усети. Умът ѝ беше празен, очите ѝ бродеха по реката — и тогава видя лебеда. Носеше се стремително по водата, набираше скорост.

И докато тя го гледаше, разпери крила и излетя. Извиси се нагоре и очите ѝ го последваха в небесата.

Инспектор Сангха дойде при нея и седна на пейката.

— Ще се радвате да узнаете — каза той, — че Фоска беше уволнен. Оказа се, че е спял с всички момичета. Морис си призна, че го е изнудвал — е, бяхте права. С малко късмет и двамата ще получат това, което заслужават.

Той хвърли поглед към Мариана и видя, че тя изобщо не схваща думите му. Кимна към чая. И внимателно каза:

— Как сте? Малко по-добре?

Тя го погледна. Поклати леко глава. Не се чувстваше по-добре, напротив, по-зле се чувстваше…

И все пак нещо се беше променило. Какво ли?

Чувстваше се някак нащрек, може би будна беше по-добра дума: всичко ѝ изглеждаше по-ясно, все едно се беше вдигнала някаква мъгла; цветовете бяха по-ярки, очертанията на нещата по-ясни. Светът вече не беше приглушен, сив и далечен… зад воал.

Отново го чувстваше жив и ярък, пълен с цвят, мокър от есенния дъжд и вибриращ от вечното жужене на безкрайното раждане и смърт.

Епилог

Дълго след това Мариана остана в шок.

Обратно у дома, нощем тя спеше на дивана долу. Никога повече нямаше да може да легне в онова легло, леглото, което беше делила с него — с онзи мъж. Вече не знаеше кой е бил той. Струваше ѝ се някакъв непознат, някакъв самозванец, с когото бе живяла през всички тези години — актьор, който е споделял леглото ѝ и е кроял планове да я убие.

Кой беше той, този коварен човек? Какво лежеше под красивата му маска? Всичко ли беше представление — всичко?

Сега, когато представлението беше приключило, Мариана трябваше да осмисли своята роля в него. Което хич не беше лесно.

Затвори очи и се опита да си представи лицето му, но с мъка успя да види чертите му. Образът избледняваше като спомен от сън — и тя продължаваше да вижда лицето на баща си вместо неговото; очите на баща си вместо тези на Себастиан, все едно двамата са всъщност един и същи човек.

Какво ѝ беше казала Рут — нещо за това, че баща ѝ е централна фигура в нейната история? В онзи момент Мариана не я беше разбрала.

Но сега, изглежда, започваше да схваща.

Не беше ходила отново при Рут. Още не. Не беше готова да плаче, да говори, да чувства. Все още всичко беше прекалено прясно.

Не се беше върнала и към терапевтичните си групи. Как би могла да си позволи да помага на други хора, да им предлага съвет отново?

Чувстваше се загубена.

Що се отнася до Зоуи, е, тя така и не се възстанови от онзи истеричен пристъп с писъците. Оживя от пробождането с ножа, но това предизвика жесток психологически колапс.

След ареста няколко пъти опита да се самоубие, след което претърпя масивен психотичен срив10.

Накрая Зоуи беше обявена за непригодна за съдебен процес. Беше въдворена в психиатрично заведение със строга охрана — „Гроув“ в северен Лондон — същото място, където Мариана бе препоръчала на Тио да кандидатства за работа.

И се оказа, че той е последвал съвета ѝ. Сега работеше там, а Зоуи беше негова пациентка.

Тио опита няколко пъти да влезе във връзка с Мариана от името на Зоуи. Но тя отказваше да говори с него и не връщаше обажданията му.

Знаеше какво иска той. Искаше да я накара да говори със Зоуи. Не го винеше. Ако тя беше на негово място, щеше да направи същото. Всяко положително общуване между двете жени щеше да е от решаващо значение за възстановяването на Зоуи.

Но Мариана трябваше да се тревожи за собственото си възстановяване.

Не можеше да понесе мисълта да говори пак със Зоуи. Направо ѝ се повдигаше. Просто не можеше да го приеме.

Не беше въпрос на прошка. И без това още не можеше да вземе окончателно решение. Рут винаги беше казвала, че прошката не може да бъде по принуда — че тя се изживява спонтанно, като акт на милосърдие, проявяващ се единствено когато човекът е готов.

А Мариана не беше готова. И не беше сигурна, че някога ще бъде.

Чувстваше огромен гняв, огромна болка. Ако изобщо някога видеше Зоуи, не знаеше какво би могла да каже или направи и категорично нямаше да е отговорна за действията си. По-добре беше да се държи далече и да остави Зоуи на съдбата ѝ.

Бе посетила Фред няколко пъти, докато той беше в болница. Чувстваше отговорност към него и благодарност. Беше спасил живота ѝ в края на краищата, никога нямаше да го забрави. В началото той беше слаб, не можеше да говори, но усмивката грееше на лицето му през цялото време, докато Мариана стоеше при него. Седяха заедно, потънали в приятелско мълчание, и тя си мислеше колко е странно, че се чувства толкова приятно и уютно с него — с този мъж, когото почти не познава. Твърде рано беше да се каже дали между тях може да се получи нещо. Но вече не го изключваше като напълно невъзможно.

Напоследък възприемаше всичко по различен начин.