Девиците

Виждаше се павилион на брега на реката. Не беше голям — четири каменни колони, поддържащи островръх покрив. Бял първоначално, сега той беше обезличен от два века безмилостни дъждове и ветрове, нашарен в златисто и зелено от ръждата и водораслите.

Беше зловещо място за павилион — изолирано, до брега на водата, заобиколено от гора и блато. Минаха покрай него, покрай диви ириси, растящи във водата, и пълзящи рози, покрити с тръни, които минаваха през пътеката.

Зоуи насочи плоскодънката към брега. Заби пръта дълбоко във водата и акостира, закрепи лодката към брега. Скочи на земята и протегна ръка да помогне на Мариана. Но тя не пое ръката ѝ. Не можеше да се накара да я докосне.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я момичето. — Държиш се толкова странно.

Мариана не отговори. Слезе от лодката на тревистия бряг и последва племенницата си към павилиона.

Спря отвън и вдигна глава да го огледа.

Над входа имаше герб, изсечен в камъка — лебед в буря.

Мариана замръзна, като го видя. Загледа се в него за секунда. След това продължи.

Последва Зоуи вътре.

8.

В каменната стена в павилиона имаше два прозореца, които гледаха към реката, и каменна пейка под тях. Зоуи посочи навън към зелената гориста местност наблизо.

— Намерили са тялото на Тара там, сред дърветата, до блатото. Ще ти покажа. — После клекна и погледна под седалката. — А ето къде остави ножа той. Тук вътре…

Пъхна ръка в цепнатина между две каменни плочи. И се усмихна.

— Аха.

Извади ръка… в която стискаше нож. Беше към петнайсет сантиметра дълъг. По острието имаше бледи петна от червена ръжда… или засъхнала кръв.

Мариана видя как го хваща за дръжката — сякаш прави нещо привично — след което се изправя и обръща ножа към нея.

Насочила беше острието право към нея. Гледаше я, без да мигва, а сините ѝ очи излъчваха мрак.

— Хайде — изрече Зоуи. — Отиваме на разходка.

— Моля?

— Там, през дърветата. Да вървим.

— Почакай. Спри. — Мариана поклати глава. — Това не си ти.

— Моля?

— Това не си ти, Зоуи. Това е той.

— Какви ги говориш?

— Чуй ме. Аз знам. Намерих писмото.

— Какво писмо?

В отговор Мариана извади писмото от джоба си. Разгъна го и го показа на Зоуи.

— Това писмо.

Момичето не проговори. Само се взираше в нея. Без никаква емоционална реакция. С абсолютно безизразно лице.

— Прочете ли го?

— Не съм го търсила нарочно. Стана случайно…

— Прочете ли го?

Мариана кимна и прошепна:

— Да.

В очите на Зоуи проблесна гняв.

— Не си имала право!

Мариана я погледна.

— Зоуи. Не разбирам. Това… това не значи, че… не е възможно да значи, че…

— Какво? Какво не може да значи?

Мариана се бореше да намери точните думи.

— Че имаш нещо общо с тези убийства… Че ти и той… сте замесени…

— Той ме обичаше. Двамата се обичахме.

— Не, Зоуи. Важно е. Казвам го, защото те обичам. Тук ти си жертва. Независимо от това, което си мислиш, това не е било любов…

Момичето се опита да я прекъсне, но тя не му позволи. Продължи:

— Знам, че не искаш да го чуеш. Знам, че си мислиш колко романтично е било, но каквото и да ти е давал, не е било любов. Едуард Фоска не е способен да обича. Прекалено увреден е, прекалено опасен…

— Едуард Фоска? — Зоуи я погледна изумена. — Ти си мислиш, че Едуард Фоска е написал писмото?… И затова аз го пазя, скрито в стаята си? — Изгледа я презрително. — Не го е писал той.

— Тогава кой?

Слънцето внезапно се скри зад облак и времето сякаш започна да пълзи. Мариана чу първите капки дъжд, потрепващи върху широкия каменен перваз на павилиона, някъде в далечината нададе крясък сова. И в това безвремие тя осъзна нещо: вече знаеше какво ще каже Зоуи и вероятно на някакво друго ниво винаги го е знаела.

После слънцето отново се показа — времето догони себе си с рязък скок. И Мариана повтори въпроса:

— Кой написа писмото?

Зоуи я гледаше с очи, пълни със сълзи. Прошепна тихо:

— Себастиан, разбира се.

Част шеста

Духът ни, знаем, от скръбта слабее

и става мек, безволев: и затуй

недей да плачеш, а мисли за мъст!

Уилям Шекспир, „Хенри VI, Част 2“9

1.

Мариана и Зоуи мълчаха взрени една в друга.

Вече валеше и Мариана чуваше и подушваше миризмата на дъжда, падащ върху калта навън. Виждаше капките, размиващи отраженията на трептящите, огъващи се във водата дървета. Накрая тя наруши мълчанието:

— Лъжеш.

— Не. — Зоуи поклати глава. — Не лъжа. Себастиан написа писмото. Написа го за мен.

— Това не е вярно. Той… — Мариана се мъчеше да намери думите. — Себастиан… не е написал това.

— Разбира се, че го написа. Събуди се. Толкова си сляпа.

Мариана погледна към писмото в ръката си. Втренчи се в него безпомощно.

— Ти… и Себастиан… — Не можеше да довърши изречението.

Вдигна отчаяно очи към Зоуи, надявайки се, че тя ще я съжали.

Но момичето имаше сили да съжалява само себе си и очите му блеснаха, когато се наляха със сълзи.

— Обичах го. Обичах го…

— Не. Не…