Девиците

— Нямам намерение да позволя на Зоуи дори да припари близо до реката. Ще я убедя да метне няколко неща в чантата и веднага заминаваме. За Лондон, както ти каза.

— Слава богу. — Клариса изглеждаше облекчена. — Ето това е правилното решение.

— Но чуй ме внимателно. Ако с мен стане нещо, искам да отидеш в полицията, ясно? Трябва да им разкажеш всичко — всичко, което Зоуи ни каза. Разбра ли?

Клариса кимна. Изглеждаше изключително нещастна.

— Ще ми се двете да идете в полицията веднага.

— Зоуи е права, няма смисъл. Инспектор Сангха няма да иска дори да ме чуе. Но теб ще изслуша.

Клариса не каза нищо. Само въздъхна и се загледа в огъня.

— Ще ти звънна от Лондон — успокои я Мариана.

Не последва никаква реакция. Клариса като че ли дори не я чу.

Мариана се почувства разочарована. Очакваше повече. Очакваше Клариса да бъде стълб на силата, но явно всичко това се беше оказало прекалено много за нея. Сякаш се бе състарила внезапно, изглеждаше свита, дребна и крехка.

Изобщо няма да е полезна, осъзна Мариана. Каквито и ужаси да ги чакаха напред, налагаше се двете със Зоуи да се справят сами.

Нежно целуна преподавателката си по бузата за довиждане. След това я остави до огъня.

4.

Докато вървеше през вътрешния двор към стаята на Зоуи, Мариана беше съсредоточила мислите си върху практични неща. Ще опаковат нещата си бързо и после, без да бъдат видени, ще се измъкнат от колежа през задната порта. Такси до гарата, влак до „Кингс Крос“. А след това — сърцето ѝ се изпълни с радост при мисълта — ще са си вкъщи, в пълна безопасност в малката жълта къщичка.

Изкачи каменните стъпала до стаята на племенницата си. Беше празна, сигурно Зоуи още беше в банята на долния етаж.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше Фред. Поколеба се, но реши да отговори.

— Ало?

— Мариана, аз съм. — Звучеше разтревожен. — Трябва да говоря с теб. Важно е.

— Моментът не е подходящ. Смятам, че снощи си казахме всичко.

— Не става дума за снощи. Изслушай ме, моля те. Сериозен съм. Имам предчувствие — за теб.

— Фред, нямам време…

— Знам, че не вярваш в такива неща, но е истина. В сериозна опасност си. Точно сега, в тази секунда. Където и да си, изчезвай веднага оттам. Тръгвай. Бягай…

Мариана затвори извадена от кожата си, направо бясна. Имаше си достатъчно грижи на главата и без глупостите на Фред. И без това беше изнервена, сега се почувства още по-зле.

Защо Зоуи се бавеше?

Докато чакаше, кръстосваше неспокойно стаята. Очите ѝ блуждаеха, спирайки се за миг на вещите на племенницата ѝ: бебешка снимка в сребърна рамка, снимка на Зоуи като шаферка на сватбата на Мариана, най-различни талисмани и дрънкулки, камъчета и кристали, събирани по време на ваканции в чужбина, спомени от детството, които разнасяше със себе си още от мъничка — като старата раздърпана Зебра, кацнала несигурно върху възглавницата ѝ.

Почувства се невероятно трогната от тази колекция вехтории. Внезапно в ума ѝ изскочи Зоуи като малко дете, коленичила пред леглото с ръце, сключени за молитва. Господи, благослови Мариана, Господи, благослови Себастиан, Господи, благослови дядо. Господи, благослови Зебра — и така нататък, включително хора, чиито имена дори не знаеше, като нещастната жена от автобусната спирка или мъжа в книжарницата, болен от грип. Наблюдаваше този детински ритуал с обич, но изобщо не вярваше в това, което момиченцето правеше. Мариана не вярваше в един бог, до който се стига толкова лесно или чието безмилостно сърце може да бъде трогнато от молитвите на малко момиченце.

Но сега внезапно почувства, че колената ѝ поддават — подгъват се, сякаш побутнати отзад от някаква невидима сила. Тя коленичи на пода, сключи ръце и сведе глава в молитва.

Но не се молеше на Бог, на Исус, нито дори на Себастиан.

Молеше се на няколко мръсни, съсипани от стихиите каменни колони на хълм на фона на ярко небе без птици.

Молеше се на богинята.

— Прости ми — прошепна тя. — Каквото и да съм направила някога, каквото и да съм направила сега, че да те засегна. Ти взе Себастиан. Това е достатъчно. Умолявам те, не ми отнемай Зоуи. Моля те… няма да те разочаровам. Аз…

Спря, внезапно осъзнала и притеснена от думите, излизащи от устата ѝ. Почувства се едва ли не луда — като малко дете, което се пазари с вселената.

И въпреки това на някакво много по-дълбоко ниво осъзнаваше, че най-накрая е стигнала до момента, към който я беше водило всичко станало дотук: много отлаган, но неизбежен сблъсък — уреждането на сметките с Девицата.

Бавно се изправи на крака.

Зебра се прекатури от възглавницата, падна от леглото и се приземи на пода.

Мариана вдигна играчката и отново я намести върху възглавницата. Докато го правеше, забеляза, че шевът на корема на Зебра се е отпуснал — липсваха три бода. И от пълнежа се подаваше нещо.

Поколеба се, после, без изобщо да мисли какво прави, го дръпна. Огледа го. Беше хартия, сгъвана и разгъвана много пъти, скрита в тялото на меката играчка.