Девиците

Главният инспектор сякаш леко се стресна. Наведе се напред и се вгледа в нея.

— Видели сте ги — в гробището? Най-добре ще е да ми разкажете в какво точно сте се забъркали в последно време.

Така че тя разказа, навлизайки в повече подробности, но за нейно разочарование колкото повече разговорът се отдалечаваше от Едуард Фоска, толкова повече инспекторът се вълнуваше от Морис като заподозрян.

Джулиан беше съгласен:

— Това обяснява как убиецът може да се е промъквал навсякъде, без да бъде забелязан. Кой се разхожда незабележим из колежа? Кого не виждаме? Мъж в униформа — мъж с абсолютно право да е там. Портиер.

— Точно.

Инспекторът се замисли за момент. После повика един от младшите полицаи и му нареди да доведе Морис за разпит.

Мариана се канеше да се намеси, макар да знаеше, че това едва ли ще има смисъл. Но в този момент Джулиан ѝ се усмихна, а после каза:

— Виж, Мариана, на твоя страна съм, затова не се разстройвай от това, което смятам да кажа.

— Моля?

— Честно казано, забелязах го веднага щом те видях тук, в Кеймбридж. Моментално ми направи впечатление, че изглеждаш малко странна — малко параноична.

Мариана неволно се разсмя.

— Моля?

— Знам, че ти е трудно да го чуеш, но очевидно страдаш от мания за преследване. Не си добре, Мариана. Имаш нужда от помощ. И бих искал да ти помогна… ако ми позволиш…

— Майната ти, Джулиан.

Инспекторът тресна термоса си на бюрото.

— Достатъчно!

Настъпи тишина. Главен инспектор Сангха изрече твърдо:

— Мариана. Поставяте търпението ми на изпитание. Отправихте напълно неподкрепени обвинения срещу професор Фоска, да не споменавам физическата ви разправа. Той има пълно право да повдигне обвинение срещу вас.

Тя отвори уста да го прекъсне, но Сангха продължи да говори:

— Не, достатъчно, сега вие трябва да ме изслушате. Искам да сте си заминали до утре сутринта. Далече от този колеж и професор Фоска… далече от това разследване… И от мен. В противен случай ще ми се наложи да ви арестувам и да предявя обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Ясно ли е? Послушайте Джулиан, разбрано? Намерете помощ.

Мариана отвори уста… и задуши крясък, вой на разочарование. Преглътна гнева си и седна мълчаливо. Нямаше смисъл да спори повече. Наведе глава възмутена, но победена.

Беше загубила.

Част пета

Пружината е навита докрай. Сама ще се развие. Това ѝ е хубавото на трагедията. И най-дребното помръдване на китката ще свърши работата.

Жан Ануи, „Антигона“

1.

Час по-късно, с цел да бъде избегната пресата, една полицейска кола пристигна зад колежа и спря пред заден вход, който извеждаше на тясна уличка. Мариана стоеше между другите студенти и членове на преподавателското тяло, насъбрали се да видят как арестуват Морис, слагат му белезници и го водят към колата. Няколко от другите портиери започнаха да го освиркват и да подмятат неприятни забележки, когато той мина покрай тях. Лицето му леко се зачерви, но не реагира. Беше стиснал зъби и държеше очите си наведени надолу.

В последната минута Морис вдигна лице и тя проследи погледа му… до прозореца, където стоеше Едуард Фоска.

Професорът наблюдаваше ставащото с лека усмивка на лицето. Присмива ни се, помисли си Мариана.

А когато очите на двамата мъже се срещнаха, по лицето на Морис за миг проблесна гняв.

После полицаят свали бомбето му и Морис беше натикан в полицейската кола. Тя наблюдаваше как колата се отдалечава, откарвайки го, и портата се затваря.

Отново хвърли поглед към прозореца на Фоска.

Но него го нямаше.

— Слава богу — чу тя декана да казва. — Най-сетне приключи.

Грешеше, разбира се. Далече не беше приключило.

* * *

Почти веднага времето се промени. Сякаш реагирайки на събитията в колежа, лятото, което се беше задържало прекалено дълго, най-накрая се оттегли. Леден вятър свиреше през дворовете. Започна да ръми, а в далечината можеше да се чуе наближаваща гръмотевична буря.

Мариана и Зоуи бяха на чашка с Клариса в Преподавателската гостна — обща стая за преподавателите. Този следобед тя беше пуста, с изключение на трите жени.

Беше просторна сенчеста стая, обзаведена с древни кожени кресла и дивани, махагонови писалища и маси, отрупани с вестници и списания. Миришеше на дим, на дърво и пепел от камините. Навън вятърът разтърсваше прозорците, а дъждът трополеше по стъклата. Беше толкова студено, че Клариса бе помолила да запалят малък огън.

Трите жени седяха в ниски кресла около камината и отпиваха от уискито си. Мариана завъртя леко чашата си, наблюдавайки как кехлибарената течност проблясва в светлината на огъня. Чувстваше се добре тук, сгушена до огъня заедно с Клариса и Зоуи. Тази малка група ѝ даваше сила — и кураж. Имаше нужда от кураж точно сега, всички имаха.

Зоуи се бе върнала от лекция във факултета по английска литература. По всяка вероятност последната ѝ лекция, каза Клариса, носели се приказки за предстоящо затваряне на колежа в очакване на полицейското разследване.