Девиците

— Не ме поряза или нещо такова, каза, че било ритуално жертвоприношение. После свали превръзката от очите ми… И тогава видях къде остави ножа… Пъхна го в цепнатина в стената, между две каменни плочи.

Зоуи затвори очи за секунда.

— След това ми е трудно да си спомня какво стана. Краката ми бяха като гумени, все едно се топяха… Излязохме от павилиона. Вървяхме през дърветата… влязохме в гората. Някои от момичетата танцуваха голи… другите се къпеха в реката, плуваха, но аз не исках да сваля дрехите си… — Тя разтърси глава. — Не си спомням ясно. Но някак ги загубих… и сега бях сама и замаяна… и уплашена… и… той беше там.

— Едуард Фоска?

— Да. — Сякаш не желаеше да изговори името му. — Опитах се да говоря, но не успях. Той продължи да… да ме целува… да ме докосва, казвайки ми, че ме обича. Очите му бяха безумни… помня очите му, бяха очи на луд. Опитах се да избягам… Но не можех. И тогава се появи Тара и двамата започнаха да се целуват и някак си успях да се махна… затичах се между дърветата… продължих да тичам… — Тя наведе глава и замълча за момент. — Не спирах да тичам… махнах се.

Мариана я побутна да продължи.

— И какво стана след това, Зоуи?

Момичето сви рамене.

— Нищо. Никога не казах на момичетата за станалото… освен на Тара.

— А професор Фоска?

— Той се държеше, все едно нищо не е станало. Затова и аз… се опитах да се държа така. — Тя повдигна рамо. — Но после, в онази вечер, Тара дойде при мен в стаята ми… Каза ми как той я е заплашил, че ще я убие. Никога не бях виждала Тара толкова уплашена, беше абсолютно ужасена.

Клариса се обади тихо:

— Скъпо момиче, трябваше да уведомиш колежа. Трябваше да кажеш на някого. Трябваше да дойдеш при мен.

— Щеше ли да ми повярваш, Клариса? Това е безумна история, моята дума срещу неговата.

Мариана закима, едва удържайки сълзите си. Искаше ѝ се да протегне ръце, да вземе Зоуи в прегръдките си и да я притисне до гърдите си.

Но първо имаше нещо, което трябваше да узнае.

— Зоуи, защо сега? Защо ни го казваш чак сега?

За момент момичето не проговори. После отиде до креслото, върху което беше проснато якето му, за да съхне пред огъня. Бръкна в джоба му.

Извади леко влажна, опръскана с дъждовни капки картичка.

Пусна я в скута на Мариана.

— Защото и аз получих една.

3.

Мариана се взря в пощенската картичка в скута си.

Изображението беше на сумрачна картина в стил рококо — Ифигения лежи гола върху някакво легло, а Агамемнон се промъква зад нея, размахал нож. На задната страна на картичката имаше текст на древногръцки. Не си направи труда да моли Клариса да го преведе. Нямаше смисъл.

Трябваше да е силна заради Зоуи. Трябваше да мисли ясно и бързо. Изхвърли всякаква емоция от гласа си.

— Кога я получи, Зоуи?

— Този следобед. Беше под вратата ми.

— Ясно. — Мариана кимна на себе си. — Това променя нещата.

— Не, не ги променя.

— Трябва да те махнем оттук. Още сега. Трябва да заминем за Лондон.

— Слава богу, че ти дойде ума в главата — заяви Клариса.

— Не. — Зоуи поклати глава. На лицето ѝ се беше появил упорит израз. — Не съм дете. Никъде няма да ходя. Оставам тук. Както ти каза — трябва да се борим. Ще го хванем.

Докато племенницата ѝ изричаше това, Мариана си помисли колко уязвима изглежда Зоуи, колко уморена и нещастна. Последните събития я бяха засегнали и променили видимо — изглеждаше съсипана както физически, така и психически. Беше толкова крехка и в същото време толкова решена да продължи. Ето така изглежда смелостта, помисли си тя. Това е кураж.

Клариса сякаш също го усети. Заговори тихо:

— Зоуи, скъпо дете, смелостта ти е похвална. Но Мариана е права. Трябва да отидем в полицията, да им разкажем всичко, което току-що ни каза… И после ти трябва да заминеш от Кеймбридж, всъщност и двете трябва да го направите. Още тази вечер.

Момичето изкриви лице в гримаса и поклати глава.

— Няма смисъл да казваме на полицията, Клариса. Ще си помислят, че Мариана ме е подучила. Чиста загуба на време ще е. А ние нямаме време. Имаме нужда от доказателство.

— Зоуи…

— Не, чуй ме — обърна се тя към Мариана. — Нека проверим в павилиона, просто така, за всеки случай. Където го видях да скрива ножа. И ако не го намерим, тогава… ще заминем за Лондон, съгласна?

Преди Мариана да успее да отговори, Клариса я изпревари.

— Божичко, да не искате да ви убият?

— Не — поклати глава Зоуи. — Убийствата стават винаги през нощта, значи имаме няколко часа. — Хвърли поглед през прозореца и погледна с надежда към Мариана. — А и спря да вали. Изяснява се.

— Не съвсем — поколеба се Мариана. — Но скоро. — Замисли се за секунда. — Върви да вземеш един душ, махни тези мокри дрехи. Ще се срещнем в твоята стая след двайсет минути.

— Добре. — Зоуи кимна, изглеждаше доволна.

Мариана се взираше в нея, докато тя събираше нещата си.

— Зоуи, моля те, бъди внимателна.

Момичето кимна и излезе от стаята. В момента, в който вратата се затвори, Клариса се обърна към нея. Изглеждаше разтревожена.

— Мариана, възразявам категорично. Много опасно е и за двете да ходите на реката просто така…

Мариана поклати глава.