Девиците

Мариана се втренчи в нея. Чувстваше, че се готви да направи нещо нередно, но същевременно усещаше, че трябва да узнае какво е това. Трябваше да знае.

Внимателно разгъна хартията и видя, че са няколко страници от бележник. Приличаше на напечатано на машина писмо.

Седна на леглото.

И започна да чете.

5.

И после един ден майка ми си отиде.

Не помня точния момент, в който си тръгна, нито последното сбогуване, но трябва да е имало нещо такова. Не помня и дали баща ми беше там, сигурно е бил някъде по нивите, когато е избягала.

И да знаете, че тя така и никога не изпрати да ме вземат. Всъщност никога повече не я видях.

Вечерта, когато тя си замина, се качих в стаята си и седнах на малкото си бюро, с часове писах в дневника си. Когато свърших, не прочетох какво съм написал.

И никога повече не писах в този дневник. Сложих го в кутия и го скрих заедно с други неща, които исках да забравя.

Но днес го извадих за първи път и го прочетох — целия.

Е, почти целият…

Защото, да знаете, две страници липсват.

Две откъснати страници.

Унищожени са, защото бяха опасни. Защо? Защото разказват друга история.

Но предполагам, че това е нормално. Всяка история може да понесе малко редактиране.

Ще ми се да можех да коригирам и последните години във фермата — да ги коригирам или да ги забравя.

Болката, страхът, унижението — всеки ден се изпълвах с все по-голяма решителност да избягам. Един ден ще избягам. Ще бъда свободен. Ще бъда в безопасност. Ще бъда щастлив. Ще бъда обичан.

Повтарях си го непрекъснато под завивките през нощта. Тези думи се превърнаха в моя мантра в моменти на мъка. Дори нещо повече, превърнаха се в мое призвание.

Те ме доведоха при теб.

Никога не съм мислил, че съм способен… на любов, искам да кажа. Познавах само омразата. Толкова се боя, че и теб ще намразя един ден. Но преди да нараня теб, ще обърна ножа към себе си и ще го забия дълбоко в сърцето си.

Обичам те, Зоуи.

Затова ти пиша това.

Искам да ме видиш такъв, какъвто съм. А после? Ти ще ми простиш, нали? Ще целунеш всичките ми рани и ще ме накараш да се почувствам по-добре. Ти си моята съдба, знаеш го, нали? Може би все още не го вярваш. Но аз го знаех от самото начало. Имах предчувствие — разбрах го в секундата, в която те видях.

Ти беше толкова срамежлива в началото, толкова недоверчива. Трябваше бавно да събуждам любовта ти. Но аз съм самото търпение.

Един ден ще бъдем заедно, обещавам, веднага щом планът ми се изпълни. Моята блестяща, красива идея.

Предупреждавам те, той включва кръв… и жертви.

Ще ти обясня, когато сме сами. Дотогава имай вяра.

Твой завинаги

Х

6.

Мариана отпусна писмото в скута си.

Загледа се в него.

Беше ѝ трудно да мисли, трудно да диша, все едно ѝ бяха изкарали въздуха с удар в диафрагмата. Не схващаше какво е прочела. Какво означаваше този чудовищен тест?