Девиците

— И ако си пострадала млада жена — продължи тя, — която е в етап на отричане на детството си и страданието, което е изживяла, за да поддържаш това отричане, като нищо може да се натъкнеш на друг насилник и да заблуждаваш себе си, че поведението му е абсолютно нормално. Защото, ако отвориш очи и го осъдиш, ще ти се наложи да осъдиш и други хора от твоя живот. Не знам какво е било детството на тези момичета. Лесно е да се отхвърли Тара като привилегирована млада жена без никакви проблеми. Но за мен нейната злоупотреба с алкохол и наркотици предполага, че е била разстроена — и уязвима. Красивата, прецакана Тара — тя му беше любимката.

Не изпускаше от очи Фоска, докато приказваше, но усети надигащия се в гласа си гняв и направи всичко възможно да го овладее. Фоска я гледаше хладно, с усмивка на лицето. Тя продължи, полагайки усилие да остане спокойна.

— Осъзнах, че гледам на убийствата от грешен ъгъл. Не бяха работа на луд човек, на психопат убиец, воден от неконтролируем бяс — само трябваше да изглеждат така. Момичетата бяха убити методично и рационално. Единствената предварително набелязана жертва е била Тара.

— И защо мислите така? — запита Фоска, обаждайки се за първи път.

Мариана го погледна право в очите.

— Защото Тара е била ваша любовница. И после е станало нещо — открила е, че спите и с другите? — и е заплашила да ви издаде… ами сега? Ще загубите работата си и целия този елитен академичен свят, който толкова цените, ще загубите репутацията си — не бихте могли да позволите това да се случи. И сте заплашили Тара, че ще я убиете. И след това сте изпълнили заплахата си. За ваше нещастие тя е казала на Зоуи… А Зоуи каза на мен.

Фоска се беше втренчил в нея. Тъмните му очи проблясваха в светлината като черен лед.

— Това е вашата теория, така ли?

— Да — издържа тя погледа му. — Това е моята теория. Заедно с останалите, Вероника и Серина са ви дали алиби, всички са били достатъчно омаяни от вас, че да го направят, но какво е станало после? Променили са решението си, или са заплашили да го променят? Или вие просто сте искали да сте сигурен, че никога няма да го направят?

Никой не отговори на този въпрос. Цареше единствено мълчание.

Главният инспектор не продумваше, само си наля малко чай. Деканът се взираше поразен в Мариана, явно неспособен да повярва на ушите си. Джулиан отказваше да срещне очите ѝ и се преструваше, че преглежда бележките си.

Едуард Фоска заговори пръв. Обърна се към главен инспектор Сангха.

— Очевидно е, че ще отрека това. Всичко това. С удоволствие ще отговоря на всеки въпрос, който бихте имали към мен. Но първо, инспекторе — имам ли нужда от адвокат?

Инспекторът вдигна ръка.

— Не мисля, че сме стигнали дотам, професоре. Бихте ли изчакали за момент. — Сангха заби очи в Мариана. — Имате ли някакви доказателства, с които да подкрепите обвиненията си?

Мариана кимна.

— Да, тези пощенски картички.

— О, всеизвестните картички.

Сангха хвърли поглед към картичките пред себе си. Взе ги и бавно ги разбърка, все едно са карти за игра.

— Ако разбирам правилно — каза той — вие вярвате, че те са изпратени на всяка от жертвите преди убийството, като един вид визитна картичка? С която известява намерението си да я убие?

— Да, точно така.

— И сега, когато и вие получихте една от тях, както изглежда, сте в непосредствена опасност? Защо смятате, че ви е избрал за жертва?

Мариана сви рамене.

— Мисля… че станах заплаха за него. Стигнах прекалено близо. Влязох в ума му.

Тя не поглеждаше към Фоска, нямаше си доверие, че ще запази самообладание.

— Знаете отлично, Мариана — чу тя гласа на професора, — че всеки може да препише цитат на гръцки от книга. Няма нужда от харвардска диплома.

— Знам го, професоре. Но когато бях в стаите ви, намерих същия цитат, подчертан във вашия екземпляр на Еврипид. Това случайно съвпадение ли е?

Фоска се разсмя.

— Ако отидем в моята стая в този момент и свалим която и да е книга от полиците, ще видите, че съм подчертал на практика всичко. — Професорът продължи, преди тя да може да каже нещо. — И сериозно ли мислите, че ако аз съм убил онези момичета, ще им изпращам пощенски картички с цитати от текстове, които им преподавам? Мислите ли, че ще бъда толкова глупав?

Мариана поклати глава.

— Не е глупаво, не сте мислили, че тези съобщения ще бъдат разбрани или дори забелязани от полицията, или някой друг. Това е било ваша лична шегичка — на гърба на момичетата. И точно това ме кара да съм толкова сигурна, че сте били вие. От психологическа гледна точка точно това бихте направили.

Инспектор Сангха се намеси, преди Фоска да отговори.

— За щастие на професор Фоска той е бил видян в колежа в часа на убийството на Серина — в полунощ.

— Кой го е видял?

Инспекторът посегна да си налее още чай, но откри, че термосът му е празен. Намръщи се.

— Морис. Главният портиер. Видял е професора да пуши пред стаите си и са поговорили няколко минути.

— Лъже.

— Мариана…

— Чуйте ме…

Но преди Сангха да я спре, тя нахвърли с няколко думи подозрението си, че Морис изнудва Фоска — че го е проследила и е видяла него и Серина заедно.