Дезертьорът

Тейлър щеше да резервира двупосочни билети, но след като задържаха Мърсър, обратният им полет щеше да е с частен чартър. Броуди не се безпокоеше особено за тази част на мисията. През десетилетията американските разузнавателни агенции бяха натрупали богат опит в тайното вкарване и изкарване на хора в страните от Латинска Америка.

Домброски извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Броуди.

— Туристически визи. Напълно редовни са, на истинските ви имена. Ще пътувате с цивилните си паспорти, така че ако ви проверят в централната паспортна база данни в Каракас, всичко ще бъде наред. Обикновено трябват месеци за уреждане на визи и трябва да представите паспортите си, но явно хората на Хакет имат свой човек във венецуелското посолство и визите ви бяха готови вчера. По документи сте ваксинирани срещу жълта треска, макар че няма да е зле да го направите наистина, ако се наложи да посетите вътрешността на страната. Освен това, макар да имате различни фамилии, сте женени — успех с това — и работите като застрахователни агенти в Александрия.

— Значи ще трябва да бъдем в една стая?

— Това го решавате ти и госпожица Тейлър. Но ще запазите две стаи.

— Ясно. А защо посещаваме Венецуела?

— Защото сте тъпи.

Броуди отвори плика и прегледа визите. Бяха използвали снимките от военните им документи, но с малко рязане и допълнителна обработка бяха заличили униформите им. Той затвори плика и го пъхна в джоба на спортното си сако менте на „Армани“.

Като стана въпрос за това, Домброски каза:

— Трябва да си униформен, когато влизаш в кабинета на генерал.

Броуди си помисли, че трябва да носи униформата си, за да напомни на генерал Хакет — и на Домброски — че е бил пехотинец, преди да се захване с тази работа, и че е награден с Бронзова звезда за храброст, с Пурпурно сърце за още по-голяма храброст и с Бойната значка на пехотата за това, че е тук. Дори генералите се отнасят към теб с малко повече уважение, когато видят значката на униформата ти — нито Хакет, нито Домброски можеха да я носят.

— Броуди?

— Това е униформата ми.

— Искаш да кажеш, че моята не струва, така ли?

— Ако се върна с Мърсър с белезници, вашата ще е страхотна, полковник.

Домброски смени темата.

— Двамата с Тейлър се представихте добре в Кентъки.

Броуди не можеше да определи дали това е твърдение, или въпрос.

— Да.

— Като изключим прострелването на мулето. Но мисля, че всички можем да се съгласим, че вината е изцяло твоя.

— Да, сър.

— Знаеш, че Тейлър е била ЦВ в Афганистан.

ЦВ означаваше цивилни въпроси, по-конкретно 95-а бригада по цивилни въпроси във Форт Браг. Това беше меката сила на армията на терен, която общуваше с местното население, ръководеше публични работни проекти и, както беше в Афганистан, се занимаваше с деликатната и често объркана племенна политика. Това беше тежка и опасна работа, която потвърждаваше старата поговорка, че е по-трудно да градиш, отколкото да рушиш.

Разбира се, Броуди знаеше историята на Тейлър. И му се искаше началникът му да заговори по същество.

— Понякога — каза Домброски — хората от тези части биват вербувани от Компанията.

Това беше съществената част. ЦРУ. Неизменните страшилища както за военни, така и за цивилни. ЦРУ беше всичко, което армията не беше — мъгляво и пъргаво, с раздвижена командна структура и доста мътен етичен кодекс. Да не говорим за нарочно объркващите параметри на мисиите им. Това пораждаше естествено недоверие и, по мнение на Броуди, множество ненужни гонения на вещици.

— Да не би да се съмняваш в лоялността ѝ? — попита той.

— Разбира се, че не. Но в Браг се носят слухове за нея. За някои връзки.

— Като например?

— Като например че е чукала шпионин.

Е, помисли си Броуди, една млада неомъжена жена би трябвало да може да чука когото си поиска. Но истината беше, че докато различните военни отдели и разузнавателни служби работеха за обща цел, всички те действаха в свой собствен изолиран свят с отделна култура, традиции и предразсъдъци. И когато се забъркаш с член на друго племе, хората винаги забелязват и често те осъждат.

Въпреки всичко намекът беше малко смущаващ.

— Полковник, предстои ми да отлетя за страна, която може и да престане да бъде такава, когато кацна. Трябва ми човек, на когото мога да разчитам. Искаш ли да ми назначиш друг партньор?

Домброски поклати глава.

— Тя знае испански и никога няма да спи с теб. По-добре да я задържим.

Броуди си допи бирата.

— Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— До „Дълес“ се стига за по-малко от час.

— Първо ще ходим до Ню Джърси да разговаряме с Ал Симпсън.

— Някой вече го е направил.

— Но не много добре — отвърна Броуди.

Домброски го изгледа продължително. Броуди не беше от онези, които имаха репутацията, че проверяват внимателно парашута си преди скок.

— Това ще се окаже трудно.

— Избрал си подходящия човек, полковник.

— Защото всички други се отказаха.

— Има ли друго, полковник?

— Поддържай връзка с мен.

— Винаги го правя.

— Никога не го правиш. Само криптирана комуникация — напомни Домброски. — И не забравяй, че този случай е горещ картоф.

— Ясно.