Дезертьорът

Тялото на Мърсър се изви на дъга, после се отпусна и всичко свърши.

Броуди затвори очите му и се изправи. Отиде при Уорли, който беше още жив.

— Арестуван си за… каквото там.

Уорли впери поглед в него и поклати глава, сякаш не се съгласяваше да го арестуват или укоряваше Броуди, че е прецакал нещо, за което той е работил толкова усърдно.

Тейлър погледна Уорли.

— Изгуби пътя си, полковник. Всички го изгубихме.

На Уорли му трябваше доста време да умре, така че Броуди и Тейлър го оставиха и застанаха под горещото слънце на пустата писта. Маймуните, които си бяха мълчали по време на стрелбата, започнаха да издават странни звуци. Почти като смях, помисли си Броуди. Отлично съставени планове, отишли по дяволите в последния момент. Голямата вселенска шега.

— Можем ли да кажем, че мисията е изпълнена? — попита той.

— Може би — отвърна Тейлър. — Когато сме във въздуха.

— Да. Добре, да се обадим на Домброски и да се махаме.

Тейлър кимна, но нещо продължаваше да се върти в ума ѝ. Тя погледна трупа на Кайл Мърсър.

— Казват, че човек губи част от себе си във война, но… аз не се чувствах така, когато се прибрах. Просто чувствах, че съм се променила, може би не за добро и може би не по добра причина.

Броуди се замисли над думите ѝ.

— Войната е нещо, което ти се случва, дори ако си доброволец. Защото всъщност не знаеш с какъв ад ще се сблъскаш. Ти не си знаела, аз също. Нито пък Кайл Мърсър.

— Но все пак сме отговорни за онова, което правим.

— Така е.

Тейлър погледна Уорли, който като че ли беше престанал да диша.

— Не изоставяме никого. Дори него.

Броуди погледна кървавите тела на Брендан Уорли и Кайл Мърсър, лежащи в тревата до пистата, и си помисли за многото мрачни церемонии, в които беше участвал на военните летища около Багдад, когато покритите с флага ковчези биваха ескортирани през колоната униформени войници и товарени в самолетите, за да бъдат откарани в Дувър. Брендан Уорли и Кайл Мърсър нямаше да получат подобно изпращане, но все пак щяха да получат нещо. И най-важното, нямаше да бъдат оставени тук.

— Още едно място, което можем да напуснем, но то винаги ще си остане с нас — каза Тейлър.

— Можем да се оправим с багажа.

— Мисля си, че мястото ми е в Цивилни въпроси.

— А аз си мисля, че най-сетне си намерих добър партньор.

— Никога повече няма да работя с теб или за теб, Броуди. Изгубил си си проклетия ум.

— Преспи с тази мисъл.

Тейлър поклати глава и се усмихна.

— Ще видим.

Броуди се огледа.

— Време е да се обадим у дома.

— Време е да се връщаме у дома — съгласи се Тейлър.

Благодарности

Тази книга нямаше да е възможна без ценните сведения и гледната точка на мнозина венецуелци, имигранти и жители на страната, сред които Нилса Мас-и-Руби, Анхел Замбрано, Фабиана Замбрано, Андер Зурименди, Палома Азпуруа и Каталина Голдщайн.

Искаме да благодарим и на приятелката на Алекс Тейлър Краус, която ни помогна с превода от испански.

Алекс благодари и на съпругата си Дагмар Уивър-Мадсън за непоколебимата ѝ обич и подкрепа, както и за ценните ѝ съвети през дългия процес на писането, по времето на което посрещнахме на този свят прекрасната малка Марго.

Искаме да благодарим също и на пилота Боб Атие, който щедро отдели от своето време и познания и ни помогна за написването на сцените във въздуха.

Благодарим и на нашия редактор Мерисю Ручи за зоркото ѝ око, тактичността и търпението ѝ, докато се занимаваше с това ново сътрудничество между баща и син.

И накрая, големи благодарности на Даян Френсис и Патриша Чичестър, невероятните помощници на Нелсън, благодарение на които стават чудеса.

Следните лица направиха щедри дарения в благотворителни търгове и имената им бяха използвани в този роман:

Джон Ф. Колинс — Университетска болница „Уинтроп“ в Ню Йорк / Фондация „Моли Бигейн“ за борба с меланома, и Тед Хагърти — Клуб за момчета и момичета от Ойстър Бей — Йист Норуич. Надявам се да се радват на измислените си герои и да продължат да работят за достойни каузи.