Дезертьорът

— Ще е иронично, ако се окаже, че сте стигнали дотук, за да бъдете убити от приятелски огън — каза Мърсър.

— Затваряй си устата — посъветва го Броуди.

— Развържете ме. Оставете ме да избягам. Предпочитам да умра в джунглата, отколкото да бъда убит тук.

Нито Броуди, нито Тейлър отговориха.

— Ако не съм с вас, имате много по-големи шансове да се качите на самолета и да се махнете оттук — каза Мърсър.

— Кайл — каза Броуди, — започваш да се навиваш. И може да си бил в същото състояние, когато си решил, че полковник Уорли смята да те изрита от онзи хеликоптер. Дори не знаеш дали изобщо е бил на хеликоптера. Истинската ирония е, че може да си избягал от нещо въображаемо и да си попаднал в ръцете на нещо реално — на талибаните. А сега си мислиш, че историята ще се повтори. Но това е неистинска история.

— Ако смятах така, щях да се самоубия в лагера на талибаните. Единствено мисълта да убия Уорли ме опази жив.

— Ясно. В Левънуърт пробвай с Бог. Или може би с йога.

— Развържи ме.

— Ще те развържа. Веднага щом ми дадат белезници.

Тейлър се наведе към Броуди и прошепна:

— Наистина ли не вярваш на историята му?

Броуди всъщност вярваше, но не беше под достойнството му да измъчва труден арестант, особено Кайл Мърсър.

— В момента ме е грижа единствено шефът да ни пази гърбовете — отвърна той.

Тя кимна, но каза:

— Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

Продължиха да чакат мълчаливо, седнали на края на пистата, с джунглата зад гърбовете им. Единственият звук идваше от сателитния телефон, чието бибипкане започваше да лази по нервите на Броуди.

— Ако телефонът умре, излизаме в средата на пистата и ако видим самолета, започваме да махаме като луди — каза той.

— Ще размахам сутиена и тениската си — отвърна Тейлър. — Ще кацне за нула време.

Броуди се усмихна. Тя наистина се чувстваше по-добре.

Заслушаха се за звук на самолет, но единствените неща в небето, които вдигаха шум, бяха птиците.

Сателитният телефон иззвъня и Броуди вдигна.

— Щастлива патица, тук Видра едно.

— Тук Щастлива патица — отвърна Броуди.

— Добре, сър, намирам се на две минути път от местоположението ви. Ще подходя от юг и ще обърна в северния край на пистата, където ще ви чакам. Потвърдете това, както и броя на пътниците.

Броуди погледна Мърсър, който изглеждаше примирен с участта си или възнамеряваше да побегне в последния момент. Или да пъхне главата си в перката. Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

— Сър?

— Разбрано, северен край. Трима пътници. Кой е на борда?

— Охранителен екип.

Броуди погледна Тейлър.

— Вода?

— Да, сър. Както и нещо за хапване.

— Добре. Да ви се намират лиани?

— Сър?

— Ще се видим скоро.

— Две минути.

Всъщност Броуди вече чуваше бръмченето на едномоторния „Отър“ и минута по-късно видяха самолета — летеше ниско над дърветата.

— Добре, да вървим. — Броуди затъкна пистолета на кръста си и тръгна към северния край на късата писта. Тейлър го последва. Но не и Мърсър.

Броуди се върна и без никакви уговорки или предупреждения го фрасна в слънчевия сплит и го метна на рамо, когато Мърсър се преви.

Понесе арестанта си към края на пистата, който се намираше на няколкостотин метра от тях. Погледна към самолета, който летеше бавно и се спускаше под стръмен ъгъл.

Самолетът буквално тупна на пистата, заподскача и завдига след себе си облаци прах и пръст.

Броуди ускори крачка и настигна Тейлър точно когато самолетът ги подмина и продължи напред, спря малко преди дърветата в края на пистата.

Пилотът обърна машината и перката започна да намалява обороти. Броуди, който продължаваше да крачи бързо със стокилограмовия си улов, погледна към кабината и видя как пилотът вдига ръка през страничния прозорец: „Спрете“.

Броуди хвърли Мърсър на земята и каза:

— Мръднеш ли, свършен си.

Самолетът бавно тръгна към тях.

Задъханата Тейлър погледна лежащия на земята Мърсър.

— Прибираш се у дома, войнико.

Той поклати глава.

— Пистолетът подръка ли ти е? — попита тя Броуди.

Той потупа кръста си.

— Винаги.

Тейлър затъкна глока в колана си и го покри с тениската.

Погледнаха към самолета, който беше спрял на десетина метра от тях. Лявата му врата се отвори и на пистата скочи човек и тръгна към тях. Носеше пилотски очила, черно поло, жълто-кафяви панталони и кубинки. Брендан Уорли, с пистолет в кобур. Той им махна, но двамата не отвърнаха на поздрава му.

Уорли спря на три метра от тях и погледна Мърсър, който лежеше на земята с вързани ръце.

— Изненадан съм, че е дошъл доброволно.

— Казах му, че познавам един добър адвокат — отвърна Броуди.

Уорли се усмихна.

— Мислех, че няма да идвате — каза Броуди.

— Вие ме убедихте да дойда.

— Добре. А сега да тръгваме.

Уорли не отговори, а отиде при Мърсър и клекна.

— Не изглеждаш същият, капитане.

Както можеше да се очаква, Мърсър отговори с:

— Майната ти.

Уорли погледна Броуди и Тейлър.

— Сигурни ли сте, че това е прочутият и опасен капитан Кайл Мърсър?

— Можем да продължим с подигравките в самолета, полковник — отвърна Броуди. — Хайде да се махаме оттук.

Уорли, който очевидно не бързаше, отново се обърна към Мърсър.