Дезертьорът

Все още се изкачваха и Броуди местеше крак пред крак, което беше единственият начин да се движиш напред. Отново погледна назад и забави крачка, за да може Тейлър да ги настигне. Радваше се, че е оставил кърпата в устата на Мърсър, защото не искаше да чува как офицер от Делта Форс им казва да разкарат оловните тежести от краката си и да се размърдат. Всъщност с вързаните си ръце, приведеното напред тяло и запушената уста Мърсър изглеждаше почти като разсеян професор от английски колеж, който върви през двора и си мънка нещо под нос. Броуди се зачуди как ли ще изглежда Кайл Мърсър в съдебната зала, облечен в зелена униформа и с вратовръзка. Сигурно щеше да успее да пребори обвинението в дезертьорство и дори участието си във „Флагстаф“. Колкото до убийствата на двама агенти на ЦРУ в противоположни краища на света, те бяха трудни за доказване. Ако прокуратурата хвърлеше достатъчно обвинения по него, някои можеха и да се докажат. Но дори това да станеше, Кайл Мърсър, бивш герой и пленник на талибаните, можеше да излезе на свобода след няколко години. Нещата, които изглеждат кристално ясни на ченгетата, ставаха малко мътни в съдебната зала. Особено когато обвиненият е облечен в безупречна униформа с няколко ленти за служба, които често влияеха на съда.

Броуди си представи как един ден Кайл Мърсър чука на вратата му. Или на тази на Тейлър — ако вратите им бяха различни.

Никога не се беше замислял за хората, които прибира зад решетките. Те бяха предимно смотаняци, бунтари и глупаци, които не представляваха опасност след освобождаването им. Кайл Мърсър обаче беше друга порода — умна машина за убиване, която имаше да си връща, при това много.

Така че… може би Уорли е бил прав, но поради погрешни причини. Може би капитан Мърсър трябваше да умре — не само за да му бъде затворена устата, но и за да си плати за престъпленията, които можеха да объркат съда — но не и другите замесени в случая.

Броуди погледна пистолета в ръката си — пистолета на Мърсър. Ако беше сам или с някой, който виждаше нещата като него, Мърсър щеше да е мъртъв секунда след като беше пуснал оръжието и бе вдигнал ръце.

Погледна назад към Маги Тейлър. Тя имаше морален компас, въпреки че стрелката му малко се колебаеше. В момента ѝ беше малко ядосан, но беше сигурен, че някой ден ще ѝ благодари, че му е попречила да действа според най-лошите си и примитивни инстинкти. Без жени щеше да има постоянна война и хаос. С тях имаше само хаос.

Броуди вдигна ръка да спрат. Засече координатите; сателитният телефон продължи да бибипка, а иконата на батерията вече беше празна и примигваше. Той изключи телефона и тръгна към Тейлър, която се беше свлякла на колене.

— Кимни, ако искаш да ме убиеш — каза той на Мърсър, докато минаваше покрай него.

Мърсър закима ентусиазирано.

Броуди клекна до Тейлър.

— Как си?

— Краката ми се схващат.

Един от първите симптоми на силно обезводняване. Нататък ставаше неудържимо и все по-лошо.

— Ще се оглеждаме за вода. Можеш ли да станеш?

Тя се помъчи да се изправи и едва не падна. Броуди я подхвана и ѝ помогна да седне.

— Добре съм…

— Не си. — Той стана и огледа растителността около тях, после се върна при Мърсър. — Кое става за ядене? Кое има вода? — Развърза превръзката на устата му и извади носната кърпа.

Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Задник.

— Това става ли за ядене? Хайде, Кайл. Живял си по тези места. Всички сме в един кюп. Бъди добър войник.

Мърсър отново си пое дъх.

— Уорли ще ме убие — каза той. — Ще убие и вас двамата.

— Остави ме аз да се тревожа за полковник Уорли. Не искаме да умрем от топлинен удар, нали? Какво тук става за ядене и пиене?

— Много неща… — след кратко колебание отвърна Мърсър. — Корен на маниока… някои плодове… — Той погледна гъстата джунгла и тясната пътека. — Най-лесни са лианите. Върховете им са воднисти и стават за ядене.

— Като върховете на аспарагус ли?

Мърсър не отговори и Броуди му каза да седне, извади ножа си и навлезе в храстите. Имаше лиани, които висяха от дърветата, и други, които пълзяха през храстите и по земята, така че не беше трудно да намери сочни зелени върхове и да отреже около трийсетина.

Върна се на пътеката и отиде при Мърсър.

— Първо ти. — Натика едно връхче в устата на Мърсър и той го сдъвка и преглътна.

— Допълнително?

Мърсър кимна и Броуди му даде още едно връхче.

— Развържи ме — каза Мърсър. — Трябва да се изпикая.

— Още малко и ще поискаш да ти го държа. Пикай в гащите.

Броуди отиде при Тейлър и двамата си поделиха останалите връхчета, след като ги избърсаха в мръсните си тениски.

— Походна храна за джунглата — каза Броуди.

— Скот… моля те… ще намериш и бесенето за смешно.

— Може да бъде такова. — Броуди задъвка. — Има вкус на къдраво зеле. Или на лайно. — Погледна я. — Кажи ми, когато си готова.

Тя се изправи.

— Вече съм готова.

— Добре. Ще вървим бавно.

Броуди даде последното връхче на Мърсър, след което отново му запуши устата.

— Ставай.

Оставаше им само около час път и би трябвало да се справят с пълни с лиани стомаси. Освен ако не бяха отровни.