Читаем Диамантената ера полностью

Вселената представляваше безразборна бъркотия, в която единствените интересни неща бяха организираните аномалии. Веднъж Хакуърт бе извел семейството си на разходка с лодка по езерото в парка. Краищата на жълтите весла образуваха силни водовъртежи и Фиона, която бе научила законите на физиката с много експерименти в разливането на напитките и къпането във ваната, потърси обяснение за дупките във водата. Наведе се над ръба на лодката, докато Гуендолин я държеше за подгъва на роклята, и започна да опипва водовъртежите с ръка в опитите си да ги разбере. Останалата част от езерото — просто вода без някаква особена форма на ред — не представляваше никакъв интерес.

Ние пренебрегваме чернотата на космоса и насочваме вниманието си към звездите, особено ако имат някаква привидна подреденост, например да образуват съзвездия. „Обичаен като въздуха“ нямаше кой знае какъв смисъл, но Хакуърт знаеше, че всяка глътка въздух, която Фиона поемаше, докато спеше в легълцето си нощем като едно сребристо сияние на лунната светлина, се използваше от телцето й, за да произвежда кожата, косата, костите. Въздухът се превръщаше във Фиона и заслужаваше — а не изискваше — да бъде обичан. Подреждането на материята беше единственото усилие на Живота, независимо дали ставаше въпрос за безразборна поредица от самовъзпроизвеждащи се молекули в праисторическия океан, английска парна фабрика, превръщаща нишките в платове, или спящата в леглото си Фиона, която превръщаше въздуха във Фиона.

Един лист хартия имаше дебелина сто хиляди нанометра; в това пространство можеха да се поберат една трета от милиона атоми. Хартията с изкуствен интелект се състоеше от мрежа безкрайно малки компютърчета, притиснати между медиатрони. Медиатронът беше нещо, което променяше цвета си от едно място на друго; два от тях заемаха около две трети от дебелината на листа хартия, като оставяха вътрешно пространство, в което се побираха структури с ширината на сто хиляди атома.

Светлината и въздухът можеха съвсем лесно да проникнат толкова навътре, поради което отделните произведения се съхраняваха във вътрешността на вакуоли — черупки от абсолютно чист въглерод, покрити с отразяващ алуминиев слой, за да не избухват вкупом, винаги когато върху страницата попадаше слънчева светлина. По този начин вътрешността на молекулите чист въглерод представляваше нещо като евтактична среда. Тъкмо в нея се подвизаваше лостовата логика, с помощта на която хартията започваше да притежава изкуствен интелект. Всеки от тези сферични компютри беше свързан с четирите си съседни — изток, запад, север, юг — посредством сноп от гъвкави лостове, които минаваха през еластична, изолирана тръба от чист въглерод. По този начин листът като цяло представляваше паралелов компютър, състоящ се от около един милиард отделни процесори. Отделните процесори не бяха задължително особено бързи или интелигентни и освен това така се влияеха от природните стихии, че обикновено работеше съвсем малка част от тях, но дори при тези ограничения хартията с изкуствен интелект освен всичко друго беше и много мощен компютър на графичен режим.

И въпреки това — размишляваше Хакуърт — нямаше нищо за Рънсибъл, чиито страници бяха по-плътни и по-гъсто изписани с изчислителна техника, като всеки лист се сгъваше четири пъти, за да оформи сигнатура от шестнайсет страници. Трийсет и две сигнатури бяха свързани помежду си чрез гръбнака, който освен че не позволяваше на книгата да се разпадне, функционираше и като огромна разпределителна система и база данни.

Беше направена така, че да е силна, но въпреки това тепърва трябваше да се роди в евтактична утроба — вакуумно отделение от монолитен диамант, в което бе разположен синтетичен компилатор. Диамантът беше обработен с нещо, което позволяваше само на червената светлина да преминава през него; типичната инженерна практика избягваше всякакви молекулни връзки, които бяха достатъчно слаби, че да могат да бъдат разрушени от тези мързеливи червени фотони, недобрали се до видимата част на спектъра. По този начин израстването на прототипа ти можеше да се види през прозореца — една добра окончателна предпазна мярка. Ако в кода ти имаше нещо нередно или пък проектът ти станеше твърде обемен и по този начин създадеше опасност от разбиване на стените на помещението, човек винаги можеше да спре изпълнението му посредством забележително изостаналата технология на прекъсването на Захранването.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Смерть в Венеции
Смерть в Венеции

Томас Манн был одним из тех редких писателей, которым в равной степени удавались произведения и «больших», и «малых» форм. Причем если в его романах содержание тяготело над формой, то в рассказах форма и содержание находились в совершенной гармонии.«Малые» произведения, вошедшие в этот сборник, относятся к разным периодам творчества Манна. Чаще всего сюжеты их несложны – любовь и разочарование, ожидание чуда и скука повседневности, жажда жизни и утрата иллюзий, приносящая с собой боль и мудрость жизненного опыта. Однако именно простота сюжета подчеркивает и великолепие языка автора, и тонкость стиля, и психологическую глубину.Вошедшая в сборник повесть «Смерть в Венеции» – своеобразная «визитная карточка» Манна-рассказчика – впервые публикуется в новом переводе.

Наталия Ман , Томас Манн

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Зарубежная классика / Классическая литература