Читаем Диамантената ера полностью

Хакуърт не се притесняваше, но въпреки това наблюдаваше първите етапи от разгръщането на проекта, просто защото това винаги беше много интересно. В началото се виждаше само празното помещение — диамантено полукълбо, проблясващо с едва доловими червеникави отблясъци. В центъра на плочата върху пода се забелязваше оголеното напречно сечение на едно осемсантиметрово Захранване — водеща вакуумна тръба, заобиколена от цяла група по-малки тръби, всяка от които представляваше сноп от микроскопични конвейерни пояси, по които се придвижваха наномеханични тухлички — отделни атоми или цели групи от атоми, свързани помежду си в удобни модули.

Синтетичният компилатор беше машина, която се намираше в края на Захранването и по командите на определена програма измъкваше от конвейерите молекулите една по една, след което ги сглобяваше в по-сложни структури.

Хакуърт беше програмистът. Рънсибъл бе програмата. Състоеше се от определен брой подпрограми, всяка от които се бе намирала на отделен лист хартия допреди минута, когато невероятно мощният компютър в офиса на Хакуърт ги беше обединил в една-единствена завършена програма, написана на език, който синтетичният компилатор можеше да чете.

В крайната точка на Захранването се образува прозрачна мъглица — нещо като плесен върху презряла ягода. Мъглицата се сгъсти и взе да заема по-преднамерена форма — просто някои части заставаха по-горе от други. Започна да се разпространява по пода все по-надалеч от тръбата на Захранването, докато запълни нещо определено — сектор от окръжност с радиус от около десетина сантиметра. Хакуърт продължи да гледа, докато не се увери, че вече вижда как от този сектор тръгва да се оформя крайчецът на книгата.

В единия ъгъл на тази лаборатория имаше съвременна версия на копирна машина, която можеше да приема всякакъв вид записана информация и да я превъплъти в каквото си иска. Можеше дори да унищожава някаква информация, а след това да удостовери, че я е унищожила — нещо, което беше доста полезно в относително параноичната атмосфера на отдел „Поръчки“. Хакуърт й даде документа, който съдържаше кода на компилирания Рънсибъл, и го разруши. По всяка вероятност.

Когато всичко това беше свършено, Хакуърт спря вакуума и вдигна диамантения купол. Готовата книга стоеше изправена върху системата, която я бе избутала нагоре и която веднага се превърна в куп отпадъци при съприкосновението си с въздуха. Хакуърт взе книгата с дясната си ръка, а избутващата преса с лявата, след което изхвърли пресата в кошчето за отпадъци.

Заключи книгата в едно чекмедже на бюрото си, взе си цилиндъра, ръкавиците и бастунчето, качи се на бързоходката си и потегли към Високото шосе. На път за Шанхай.

Общо жизнено положение на Нел и Харв; Земята под аренда; Текила

Китай беше точно от другата страна на водата и човек можеше да го види, ако слезеше на самия бряг. Градът с небостъргачите се наричаше Пудонг, а отвъд него се намираше Шанхай. Понякога Харв ходеше там с приятелите си. Казваше, че е по-голям, отколкото може въобще да си представи човек, стар и мръсен, пълен със странни хора и гледки.

Те живееха в ЗПА, което според Харв беше съкращението на Земя под аренда, изписано с букви. Нел вече знаеше медиаглифите за думичката. Харв я бе научил освен това и на знака на Омая, което беше името на територията, където живееха те; знакът представляваше една принцеса, която разпръсква с пръчица златни прашинки върху няколко сиви къщи, които ставаха жълтеникави и ярки, когато прашинките ги покриеха. Нел си мислеше, че прашинките са червейчета, но Харв все я убеждаваше, че червейчетата са твърде мънички, за да могат да се видят, че пръчицата е магически жезъл, а прашинките са от вълшебен прашец. Така или иначе Харв я накара да запомни въпросния медиаглиф, за да може да се оправи до вкъщи, ако някога се загубеше.

— По-добре е обаче просто да ми се обадиш — каза й Харв веднъж, — и аз ще дойда да те намеря.

— Защо?

— Защото навън има лоши хора и не трябва да се разхождаш из ЗПА самичка, ама никога.

— Какви лоши хора?

Харв се почувства неловко, изпусна един милион въздишки, започна да се върти неспокойно.

— Сещаш ли се за онзи интерактив, в който бях преди два дни? Дето имаше пирати, които връзваха децата и щяха да ги карат да се хвърлят в морето?

— Да.

— В ЗПА също има пирати.

— Къде?

— Хич не си прави труда да ги търсиш. Няма да ги видиш така или иначе. Те въобще не приличат на пиратите с големите шапки, със сабите и тем подобни. Просто са си като обикновени хора. Иначе обаче са си пирати и любимото им нещо е да хващат деца и да ги връзват.

— И да ги карат да скачат в морето?

— Нещо подобно.

— Извикай полицията!

— Мисля, че полицията няма да помогне. Може би те самите са пирати.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Смерть в Венеции
Смерть в Венеции

Томас Манн был одним из тех редких писателей, которым в равной степени удавались произведения и «больших», и «малых» форм. Причем если в его романах содержание тяготело над формой, то в рассказах форма и содержание находились в совершенной гармонии.«Малые» произведения, вошедшие в этот сборник, относятся к разным периодам творчества Манна. Чаще всего сюжеты их несложны – любовь и разочарование, ожидание чуда и скука повседневности, жажда жизни и утрата иллюзий, приносящая с собой боль и мудрость жизненного опыта. Однако именно простота сюжета подчеркивает и великолепие языка автора, и тонкость стиля, и психологическую глубину.Вошедшая в сборник повесть «Смерть в Венеции» – своеобразная «визитная карточка» Манна-рассказчика – впервые публикуется в новом переводе.

Наталия Ман , Томас Манн

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Зарубежная классика / Классическая литература