Диамантената ера

Отдел „Поръчки“ представляваше къща във викториански стил на един хълм, която заемаше цялото пространство между две пресечки и изобилстваше на крила, кули, преддверия и обветрени веранди. Хакуърт не заемаше достатъчно висок пост, за да си има своя кула или балкон, но пък разполагаше с изглед към една градина, в която растяха гардении и чемшири. Ако седеше на бюрото си, не можеше да вижда градината, но усещаше миризмата й, особено когато вятърът духаше откъм морето.

Рънсибъл се намираше на бюрото му под формата на куп листа, повечето от които бяха подписани с ДЖОН ПЪРСИВАЛ ХАКУЪРТ. Той разгъна документа, който му бе дал Котън. По него продължаваше да върви малкото промишлено филмче. Котън съвсем определено се беше забавлявал. Никой никога не бе уволняван за това, че се придържа към последователен фотореализъм, но личната сигнатура на Хакуърт изглеждаше така, сякаш е била снета от молби за получаване на патент от деветнайсети век: черно върху бяло, отсенки на сивото, направени с почти микроскопично гравиране с пресечени щрихи, шрифт от отдавна излязла от употреба печатарска преса с леко оръфани краища. Направо подлудяваше клиентите — винаги им се приискваше да взривят диаграмите на медиатроните във всекидневните си стаи. И Котън бе разбрал това. Той беше направил и своята диаграма в същия стил и по този начин неговата нанотехнологична батерия направо пуфтеше върху страницата, също като парния локомотив на някой смелчага от епохата на Едуард.

Хакуърт постави документа на Котън най-отгоре върху купа с Рънсибъл и го фрасна няколко пъти, сякаш поради някакъв предразсъдък се надяваше да го накара да изглежда прегледен. Отнесе го в ъгъла на кабинета си, до прозореца, където наскоро портиерът бе довлякъл нова мебел: шкаф от черешово дърво с месингови колелца. Стигаше му до кръста. Най-отгоре имаше излъскан месингов механизъм — автоматично четящо устройство на документи с подвижен поднос. Една малка вратичка в задната част издаваше входа за Захранването. Беше един сантиметър — типичен размер за домашни уреди, но странно претенциозен за прографти на тежкото машиностроене, особено като се има предвид, че в този шкаф се намираше един от най-мощните компютри на земята — пет кубически сантиметра от лостовата логика на отдел „Поръчки“. Консумираше около сто хиляди вата мощност, които пристигаха по свръхпроводимата част на Захранването. Мощността трябваше да се разпредели, защото иначе компютърът щеше направо да се превърне в пепел, както и по-голямата част от сградата. Освобождаването от тази енергия се бе оказало много по-трудна задача за инженерите, отколкото изработването на самата лостова логика. В последния протокол на Захранването беше вписано подходящо решение на този проблем: всяко устройство можеше да тегли от Захранването лед — по една микроскопична бучица наведнъж, и да отделя топла вода.

Хакуърт постави купа документи в подаващия поднос върху шкафа и каза на машината да компилира Рънсибъл. Чу се шумолене като от прелистване на картонени листа, защото четящото устройство грабваше всяка страница за крайчето и моментално извличаше съдържанието й. Гъвкавият маркуч на Захранването, който минаваше между стената и задната част на шкафа, се опъваше и извиваше неистово, докато компютърът засмукваше огромно количество свръхзвуков лед и изстрелваше обратно топла вода. В подноса за готовата прографция се появи един нов лист.

В горната част на документа пишеше:

„РЪНСИБЪЛ. ВЕРСИЯ 1,0 —

КОМПИЛИРАНА СПЕЦИФИКАЦИЯ.“

Единственото друго нещо върху документа беше снимка на окончателния прографт, красиво изтипосан в псевдо-гравирания стил на сигнатурата на Хакуърт. Изглеждаше досущ като книга.

Докато слизаше по огромното извито стълбище в най-голямото и централно от преддверията на отдел „Поръчки“, Хакуърт обмисляше приближаващото си престъпление. Вече бе напълно невъзможно да се върне назад. Разтърси го мисълта, че той несъзнателно е взел решението преди много месеци, но не си бе дал сметка за това.

Въпреки че „Поръчки“ беше по-скоро проектантски, отколкото производствен отдел, той си имаше свои собствени синтетични компилатори, включително два доста големички — в рамките на около сто кубични метра. Хакуърт си бе заслужил един много по-скромен настолен модел — в рамките на една десета от кубичния метър. Използването на компилаторите трябваше да се отбелязва в дневника за работата на машината, поради което той най-напред въведе своите данни и тези на проекта. Едва след това машината прие крайчето на документа. Хакуърт нареди на синтетичния компилатор да започне работа незабавно, след което погледна през една прозрачна стена от монолитен диамант към евтактичната околна среда.