Диамантената ера

При условие, че беше толкова лесно да се правят неща, които се носят из въздуха, не костваше кой знае какво усилие да се прибави една въздушна турбина. Тя не представляваше нещо повече от малка перка — или серия от перки — прикачена към цилиндрично отверстие, направено в тялото на аеростата, което от едната страна засмукваше въздух, а от другата въздухът излизаше под налягане, за да образува тласъци. Съоръжение, построено от няколко такива тласкачи, насочени по различни оси, можеше да остане в едно и също положение или дори да се придвижва из космоса без проблем.

Всеки аеростат в решетката-глутница имаше огледална повърхност и беше под формата на аеродинамична сълза, която в най-широката си част бе достатъчно голяма, че да побере топче за пинг-понг. Тези малки тумбачета бяха програмирани да висят във въздуха под формата на хексагонална композиция на около десет сантиметра над земята (което беше достатъчно малко, за да спре всяко куче, но не и една котка, поради което и се наричаше „решетката-глутница“), а колкото по-високо отиваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между тях. По този начин около неприкосновеното въздушно пространство над анклава Нова Атлантида се образуваше нещо като полукръгъл купол. Когато задухаше вятър, всичките капки се заклащаха като ветропоказатели и решетката се деформираше малко от раздвижването им; всички до една обаче в крайна сметка се връщаха по местата си, носеха се нагоре с течението като пасаж малки рибки, въртяха се перките на въздушни турбини. Самите турбини издаваха лек съскащ звук — сякаш бръснарско ножче реже въздуха — който, като се умножеше по броя на всички капки, представляваше едно не особено приятно преживяване.

Батерията на всяка от капките се изхабяваше при достатъчно дълга схватка с вятъра. Тогава тя се понасяше нагоре, за да се слее с някоя от съседките си. Двете се чифтосваха във въздуха, при което по-слабата вземаше енергия от по-силната. Системата включваше и по-големи аеростати, наречени „медицински пчелички“, които си летяха наоколо и доставяха големи количества енергия в безразборно избрани от капкообразните аеростати в решетката, които пък от своя страна я предаваха на съседните. Ако някоя от капките сметнеше, че има механичен проблем, изпращаше послание, при което от инсталацията на Кралската охрана под източника „Виктория“ излиташе нова капка и заместваше повредената, за да може тя да отлети обратно вкъщи и да бъде разградена.

Както бяха открили всички осемгодишни момченца, човек не можеше да се покатери по решетката-глутница, защото капките нямаха достатъчно оттласкване, за да издържат теглото му; кракът ти просто залепяше още първата капка на земята. Тя се опитваше да се освободи, но ако заседнеше в калта или пък турбините откажеха да работят, се налагаше да идва друга капка, която да я замести. По същия начин човек можеше да си вземе която си иска капка от мястото й и да си я занесе вкъщи. Когато Хакуърт беше правил този номер като дете, той бе открил, че колкото по-надалеч отиваше малкия аеростат от мястото си, толкова по-топъл ставаше, като през цялото време те информираше учтиво с отсечена военна дикция, че е по-добре да го пуснеш, за да не станеш жертва на някои набързо изброявани последици. По времето на нашия разказ обаче човек можеше да си краде по една-две от тях, когато си пожелаеше, и веднага идваше нова, която да я замести; ала щом усетеха, че вече не са част от решетката, капките се сбръчкваха сами и незабавно се превръщаха в обикновени сувенири.

Подобно приятелско отношение обаче не означаваше, че промяната в решетката оставаше незабелязана или пък, че на подобни действия се гледаше с добро око. Човек можеше да си мине съвсем спокойно през решетката, като махне няколко капки от пътя си, освен ако от Кралската охрана не са предупредили капките да ти пуснат електричество или да те препратят към някое приятелче. Ако положението беше такова, те учтиво те предупреждаваха, преди да го направят. Но дори когато бяха в много по-пасивно състояние, аеростатите виждаха и чуваха всичко, така че нищо не минаваше през решетката-глутница, без незабавно да се превърне в медийна знаменитост със стотици униформени фенове в Кралското командване на обединените сили.

Освен ако това нещо не беше съвсем микроскопично. Микроскопичните нашественици бяха голямата заплаха по онова време. Ще дам само един пример с устройството „Червената смърт“, известно още под името „седемминутен специалитет“ — една миниатюрна аеродинамична капсула, която избухваше след сблъсък, при което в кръвния поток на жертвата се освобождаваха около хиляда частици с размерите на кръвните телца, известни на жаргон под името „формички за сладки“. Бяха необходими около седем минути, за да може всичката кръв в едно нормално човешко тяло да направи пълен цикъл, след който интервал „формичките за сладки“ се разпределяха напосоки из органите и крайниците на жертвата.