Читаем Диамантената ера полностью

Композициите, върху които работеха хората в тази зала, изглеждаха на Хакуърт доста обемисти, макар че той самият се бе занимавал с това в продължение на няколко години. Работещите в залата „Мъркъл“ създаваха стоки за широко потребление, които общо взето не изискваха кой знае какви умения. Хората работеха в пълна симбиоза с големи софтуерни продукти, които извършваха автоматизираните операции в производствения процес. Така много бързо се създаваха продуктите, което беше от съществена важност, когато трябваше да се следва капризния и чувствителен потребителски пазар. Системите, които бяха проектирани по този начин обаче, станаха в крайна сметка много големи. Една автоматизирана система за дизайн винаги можеше да накара нещо да проработи, като му присъедини още няколко атома.

Всеки инженер в тази зала, който създаваше дизайна на нанотехнологичните тостери и сешоари, си мечтаеше да е на работното място на Хакуърт в отдел „Поръчки“, където дори само изискаността си струваше и където не се хвърляше нито един атом на вятъра, а всяка система бе конструирана за специфичната задача. Подобна работа изискваше интуиция и творческа нагласа — качества, които нито изобилстваха, нито пък бяха поощрявани тук — в залата „Мъркъл“. От време на време обаче, докато играеха голф, бяха в кариоке бар или пушеха пури, Дюриг или някой от другите надзорници споменаваха името на някой младок, който бил многообещаващ.

Тъй като лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу плащаше за настоящия проект на Хакуърт — „Илюстриран буквар на младата дама“ — цената нямаше никакво значение. Графът нямаше да позволи никакви извинения по болест или минаване по краткия път, така че всичко бе толкова прецизно, колкото можеше да го направи отдел „Поръчки“, и всеки атом беше оправдан.

Макар и при това положение, нямаше нищо особено интересно в енергийното захранване, което се създаваше за „Буквара“ — то се състоеше от същите батерии като тези, които се използваха за пускането в действие на всичко — от играчки до въздушни кораби. Поради което Хакуърт бе предал тази част от работата в ръцете на Котън, просто за да види дали уменията му са добри.

Облечената в ръкавица ръка на Котън потрепна и се завря с точността на конска муха в центъра на черната мрежа. На екрана на медиатрона, прикачен към работното му място, Хакуърт видя, че Котън е хванал някаква подчаст със средни размери (по стандартите на залата „Мъркъл“), която по всяка вероятност принадлежеше към по-голяма нанотехнологична система.

Стандартната оцветена схема, която се използваше при тези феноменоскопи, даваше въглеродните атоми в зелено, сярата — в жълто, кислорода — в червено, а водорода — в синьо. Композицията на Котън — поне отдалеч — изглеждаше предимно тюркразеносиня, защото се състоеше най-вече от въглерод и водород, а и защото Хакуърт наблюдаваше отдалеч и хилядите единични атоми се сливаха. Беше някаква решетка от дълги, прави, но доста дебели пръчки, поставени една през друга под прав ъгъл. Хакуърт разпозна в композицията логическа система от пръчки — механичен компютър.

Котън се опитваше да я съедини с някаква по-голяма част. От това Хакуърт заключи, че процесът за автоматично сглобяване (което Котън трябва да беше пробвал най-напред) не е свършил работа и сега той се опитва да насочи съответната част на ръка. По този начин нещата нямаше да се оправят, но телепатичната обратна връзка, която стигаше до ръката му посредством жичките, щеше да му даде идея за това съответните издадени части на кой вдлъбнатини пасват или не пасват. В това се състоеше интуитивният подход към тази работа — практика, която беше свирепо отхвърляна от преподавателите в Кралския нанотехнологичен институт, но която бе много популярна сред непослушните и хитри колеги на Хакуърт.

— Аха — каза накрая Котън, — разбрах защо не става.

Ръката му се отпусна. На медиатрона се виждаше как подчастта се отдалечава от основната композиция под въздействието на собствения си момент на въртене, след това забави ход, спря и започна да се приближава отново към нея, теглена от слабите сили на ван дер Ваалс. Дясната ръка на Котън бе положена върху малка кутия; той натисна един клавиш, който спря симулацията, след което — това особено се хареса на Хакуърт — работи по клавишите известно време, за да вкара някаква документация. Междувременно сваляше от лявата си ръка ръкавицата, за да махне с нея устройството на главата си; ремъците и подплънките бяха оставили малки вдлъбнатинки по прическата му.

— Това да не е гримът с изкуствен интелект? — попита Хакуърт като кимна към екрана.

— Дори следващата крачка — отвърна Котън. — С дистанционно управление.

— Как се управлява? С УИРГ ли? — попита Хакуърт. Имаше предвид Универсален интерфейс за разпознаване на гласа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Смерть в Венеции
Смерть в Венеции

Томас Манн был одним из тех редких писателей, которым в равной степени удавались произведения и «больших», и «малых» форм. Причем если в его романах содержание тяготело над формой, то в рассказах форма и содержание находились в совершенной гармонии.«Малые» произведения, вошедшие в этот сборник, относятся к разным периодам творчества Манна. Чаще всего сюжеты их несложны – любовь и разочарование, ожидание чуда и скука повседневности, жажда жизни и утрата иллюзий, приносящая с собой боль и мудрость жизненного опыта. Однако именно простота сюжета подчеркивает и великолепие языка автора, и тонкость стиля, и психологическую глубину.Вошедшая в сборник повесть «Смерть в Венеции» – своеобразная «визитная карточка» Манна-рассказчика – впервые публикуется в новом переводе.

Наталия Ман , Томас Манн

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Зарубежная классика / Классическая литература