Читаем Диамантената ера полностью

Ъглите на стенописа бяха изпълнени с най-разнообразни трескави дейности: в горния ляв Файнмън, Дрекслер, Мъркъл, Чен, Сингх и Финкъл-Макгроу си почиваха върху една божествена молекула от свръхчист въглерод, като някои си четяха книжка, а други сочеха към динамичния процес по начин, който намекваше за конструктивна критика. В горния десен беше разположена кралица Виктория II, която успяваше да изглежда тържествено, въпреки натруфеността на високото й място — един трон от твърд диамант. Долната част на композицията беше претъпкана е малки фигурки, повечето от които деца с типичната многострадална майка, като децата бяха подредени в хронологическа последователност. В лявата част бяха разположени духовете на миналите поколения, които бяха дошли на света твърде рано, за да се насладят на ползите от нанотехнологиите и (макар и не директно показано, а по-скоро мистично загатнато) бяха починали от отдавна изчезнали болести като рак, скорбут, експлозия на бойлер, дерайлиране на влак, стрелба по коли, погроми, въздушни боеве, минни срутвания, етническо прочистване, избухване на атомни електроцентрали, тичане с ножица в джоба, пиене на сода каустик, отопляване на студена къща с брикетни въглища или пък промушване от бик. Беше изненадващо, че нито един от тях не изглеждаше подпухнал; всички до един наблюдаваха дейността на инженера и работната му бригада от херувими с техните миловидни, възвишени лица, които бяха осветени от струящата от центъра светлина, освободени (както предполагаше с бедното си въображение инженерът Хакуърт) от обвързващата енергия на атомите, след като те политаха в предназначените си енергийни ями.

Децата в центъра бяха с гръб към Хакуърт и приличаха повече на силуети. Гледаха право напред и бяха вдигнали ръце по посока на светлината. Дечицата в долния десен ъгъл пък служеха като баланс на ангелоподобното множество от левия ъгъл; това бяха духовете на неродените, които тепърва щяха да извличат ползите от работата на инженера, макар че те без съмнение нямаха никакво търпение да се родят колкото може по-скоро. Бяха изтипосани на фона на луминесцентна, развята завеса, която много приличаше на зората, но всъщност представляваше продължение от разветите поли на Виктория II, възкачила се на престола си точно над тях.

— Извинете ме, господин Котън — каза Хакуърт, сякаш говореше единствено на себе си. Навремето той бе работил тук в продължение на няколко години и знаеше добре етикета. Стотина дизайнери седяха в залата, подредени в съвсем правилни редици. Главите на всички бяха обгърнати от феноменоскопи. Единствените хора, които усещаха присъствието на Хакуърт в залата, бяха надзираващият инженер Дюриг, неговите лейтенанти Чу, Деградо и Бейерли, както и няколко водочерпци и куриери, които стояха изпънати като струни по местата си, равномерно разпръснати из цялата зала. Беше израз на лошо възпитание да стреснеш инженерите, поради което трябваше да ги приближиш шумно и да ги заговориш внимателно.

— Добро утро, господин Хакуърт — отвърна Котън.

— Добро утро, Деметрий. Не, се притеснявай.

— Само след минутка ще ви обърна внимание, сър.

Котън беше левичар. Лявата му ръка беше в черна ръкавица. През нея минаваше цяла мрежа от мънички твърди елементи, двигателчета, позиционни сензори и тактилни стимулатори. Сензорите следяха промените в положението на ръката му, колко е наклонена всяка става на всяко кокалче и така нататък. Останалата част от оборудването му позволяваше да има усещането, че докосва истински предмети.

Движението на ръкавицата беше ограничено до една неправилна полусферична област с радиус от около един аршин; докато лакътят му почиваше върху или в близост до удобната еластомерна останала част, ръката му бе свободна. Ръкавицата беше свързана с мрежа от безкрайно малки жички, които излизаха от предачни машини, разпръснати безразборно около работното място. Предачните машини действаха като задвижвани от мотор бобини, които отнемаха провисването на жичките и от време на време подръпваха ръкавицата в една или друга посока, за да симулират външни сили. Всъщност те не бяха двигатели, а направо малки фабрики, които произвеждаха жички при необходимост, а когато трябваше да се отнеме провисването или някоя жичка да бъде опъната, те я засмукваха обратно и я смилаха. Всяка жичка бе увита в хлабав набръчкан като акордеон ръкав с диаметър от около два милиметра, който имаше предпазна функция, за да не могат посетителите да си пъхат вътре ръцете и да си нарязват пръстите на невидимите жички.

Котън работеше върху някаква много детайлна композиция, която по всяка вероятност се състоеше от няколко стотици хиляди атома. Хакуърт можеше да види това, защото всяко работно място беше снабдено с по един медиатрон, който осигуряваше двуизмерна картина на онова, което виждаше потребителят. По този начин надзорниците лесно можеха да се разхождат нагоре-надолу по пътечките между работните места и с един поглед да разбират какво точно прави съответният служител в момента.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Смерть в Венеции
Смерть в Венеции

Томас Манн был одним из тех редких писателей, которым в равной степени удавались произведения и «больших», и «малых» форм. Причем если в его романах содержание тяготело над формой, то в рассказах форма и содержание находились в совершенной гармонии.«Малые» произведения, вошедшие в этот сборник, относятся к разным периодам творчества Манна. Чаще всего сюжеты их несложны – любовь и разочарование, ожидание чуда и скука повседневности, жажда жизни и утрата иллюзий, приносящая с собой боль и мудрость жизненного опыта. Однако именно простота сюжета подчеркивает и великолепие языка автора, и тонкость стиля, и психологическую глубину.Вошедшая в сборник повесть «Смерть в Венеции» – своеобразная «визитная карточка» Манна-рассказчика – впервые публикуется в новом переводе.

Наталия Ман , Томас Манн

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Зарубежная классика / Классическая литература