Диамантената ера

— Да, сър, само че това е малко по-специална разновидност на УИРГ — отговори Котън. А после продължи по-тихо: — Носи се слух, че обмисляли някакъв грим с панорецептори за кожно-галванична реакция, пулса, дишането и т.н., за да може да реагира на емоционалното състояние на потребителя му. Този така да се каже повърхностен козметичен въпрос прикриваше едно подводно течение, което ги завлече в дълбоки и турбулентни философски води…

— Какви? Философия на грима ли?

— Помислете си само, господин Хакуърт, каква е функцията на грима: дали трябва да отговаря на емоционалното състояние на човека или точно, обратното — да не отговаря?

— Тия води мен вече са ме залели — призна си Хакуърт.

— Сигурно ви интересува какво е енергийното захранване на Рънсибъл — каза Котън, като използва кодовото име на илюстрирания буквар. Котън нямаше никаква представа какво е Рънсибъл, но знаеше, че му трябва относително дълготрайно енергийно захранване.

— Да.

— Модификациите, които поръчахте, са готови. Пуснах им тестовете, които препоръчахте, както и още няколко, за които се сетих — всички са отбелязани тук. — Котън стисна тежката дръжка от нещо като месинг на чекмеджето на бюрото си и остана така за част от секундата, докато заработи инсталираната програма за разпознаване на отпечатъци. Чекмеджето се отключи и Котън го отвори, при което се показа един безкраен асортимент под формата на бъркотията в канцеларско чекмедже, включително и няколко листа хартия — някои от тях бяха празни, други — напечатани, на трети Котън си беше драскал нещо, но на един от тях имаше една-единствена дума — Рънсибъл, — изписана с подредения чиновнически почерк на Котън. Котън измъкна точно този лист и му заговори: — Деметрий Джеймс Котън прехвърля всички привилегии на господин Хакуърт.

— Джон Пърсивал Хакуърт приема — каза Хакуърт, като взе листа от ръцете на Котън. — Благодаря ви, господин Котън.

— За мен е удоволствие, сър.

— Заглавна страница — обърна се Хакуърт към листа хартия, при което върху него се появиха картинки и думи. Картинките мърдаха — представляваха схема на цикъла на една машинно-честотна система.

— Ако не е много нахално от моя страна да ви попитам — обади се Котън, — но скоро ли смятате да компилирате Рънсибъл?

— Най-вероятно още днес — отвърна Хакуърт.

— Моля ви, не се притеснявайте, ако трябва да ме осведомите дори за някои малки проблеми — продължи Котън, но само за да спази етикета.

— Благодаря ти, Деметрий — рече Хакуърт. — Размер писмо — обърна се той към листа, който се сгъна на три равни части. Хакуърт го постави във вътрешния джоб на сакото си и излезе от зала „Мъркъл“.

Някои подробности за домашната обстановка у Нел и Харв; Харв се връща с едно чудо

Винаги, когато дрехите на Нел й ставаха прекалено малки, Харв ги хвърляше в кофата за разграждане, след което караше синтетичния компилатор да й направи нови. Понякога, ако Текила вземаше решение да заведе Нел на място, където щяха да се срещнат с други майки и щерки, тя използваше компилатора, за да й поръча специална рокличка с дантела и панделки, за да видят другите майки колко е специална Нел и колко много я обича Текила. Децата се събираха пред медиатрона и гледаха някой пасив, докато майките седяха някъде наблизо и си говореха или също наблюдаваха медиатрона. Нел много обичаше да ги слуша, особено когато Текила вземаше думата, макар и да не разбираше всичко.

Знаеше, и то защото Текила много често го повтаряше, че когато забременяла с Нел, тя била използвала нещо, което се наричало „машина на свободата“ — едно червейче, което живеело в утробата ти, хващало яйца и ги ядяло. Викторианците не вярвали в тях, но човек можел да ги купи от китайците и индустаните, които естествено, нямали никакви скрупули. Човек така и не разбирал кога са се изхабили дотам, че да не могат повече да си вършат работата, поради което Текила се сдобила с Нел. Една от жените каза веднъж, че човек можел да си намери специална „машина на свободата“, която влизала в утробата и изяждала целия зародиш. Нел не знаеше какво е зародиш, но всички жени очевидно знаеха и бяха на мнение, че само китайците и индустанците могат да стигнат до такава идея. Текила бе отвърнала, че знае всичко за тази машина, но не искала да използва такава, защото се страхувала, че може да е прекалено обемна.

Понякога Текила носеше от работата си парчета истински плат, защото — както каза тя — богатите викторианци, за които работела, това нямало да ги ощети кой знае колко. Тя никога не позволяваше на Нел да си играе с тях, поради което момиченцето така и не разбра разликата между истинския плат и този, който излизаше от синтетичния компилатор.