Диамантената ера

Веднъж Харв намери едно такова парче. Земята под аренда, където живееха те, си имаше свой собствен плаж. Харв обичаше да ходи там с приятелите си, за да търсят неща, които бяха стигнали по вода от Шанхай или пък виките в анклава Нова Атлантида бяха изхвърлили в тоалетните си. Онова, което в действителност търсеха, бяха парчета от разтеглив, хлъзгав нанобар. Понякога нанобарът беше под формата на презервативи, понякога пък пристигаше на по-големи парчета, които се използваха за опаковане на нещата с цел да бъдат предпазени от набезите на разни червеи. Така или иначе обаче, той можеше да се събира и продава на определени хора, които знаеха как да го почистват и да снажда парчетата така, че от полученото да се правят предпазни костюми или други артикули.

Харв беше напъхал безмълвно парчето плат в обувката си, след което бе закуцукал към къщи, без да казва нито дума на никого. Докато спеше в леглото си нея нощ, Нел засънува някакви неясни кошмари и по едно време се събуди, при което видя в стаята едно синьо чудовище: Харв се бе сврял под одеялото си с едно фенерче и правеше нещо. Тя се измъкна от леглото си много внимателно, за да не разбуди Динозавър, Патето, Питър и Пурпур, завря главата си под одеялото и откри там Харв, който бе захапал малката светлинка в уста и правеше нещо с две клечки за зъби.

— Харв — каза тя, — с някое червейче ли се занимаваш?

— Не, глупаче — той беше снижил гласа си, а освен това трябваше да заваля думите, заради фенерчето с форма на копче. — Червеите са много по-малки. Ела, виж!

Нел пропълзя малко по-напред, теглена колкото от топлината и усещането за сигурност, толкова и от любопитството си, при което видя някакво неравно и мърляво кафяво нещо, няколко сантиметра по ширината и дължината си, с наръфани краища, което лежеше върху глезените на Харв.

— Какво е това?

— Магическо е. Гледай сега — отвърна брат й. И като посегна към него с клечката за зъби, той накара нещо да се разхлаби.

— От него излиза някаква нишка! — възкликна Нел.

— Ш-ш-т! — Харв хвана края на нишката с нокът и дръпна. Иначе изглеждаше много късичка, но докато той дърпаше, тя ставаше все по-дълга, разръфаният край на плата се набръчка толкова бързо, че те не можаха да видят какво точно се случва, след което нишката се освободи напълно. Момчето я вдигна за подробен оглед, а после я пусна да падне върху цял куп подобни на нея.

— Колко такива си има? — попита Нел.

— Нел — обърна се към нея Харв, така че светлината да попадне върху нейното лице, при което звуците излизаха от устата му като нещо мистериозно, — нещо не си разбрала. Работата не е там, че в нещото има нишки — то е нишки. Нишки, които минават една върху друга и една под друга. Ако издърпаш всички нишки, няма да остане нищо.

— А червейчетата ли са го направили? — попита Нел.

— Начинът, по който е направено… е толкова… дигитален, всяка нишка минава под и над другите, а те от своя страна също минават под и над другите… — Той спря за момент, защото мозъкът му се бе пренатоварил от нечовешката дързост на нещото, от опитите да се обърне към някои поне от моделите за обяснение. — Сигурно са го направили червейчетата, Нел, никой друг не би могъл.

Охранителните мерки, възприети от Атлантида /Шанхай

Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.

Аеростат означаваше всичко, което виси във въздуха. В днешно време този трик се постигаше много лесно. Направените с нанотехнология материали бяха много по-здрави. Компютрите бяха безкрайно малки. Енергийните източници даваха много повече енергия. Беше почти трудно да не се правят неща, които са по-леки от въздуха. Най-простичките неща, като материалите за пакетиране — отпадъците с други думи — често летяха насам-натам така, сякаш нямаха никаква маса, а пилотите на самолети, които се носеха на десет километра над морското равнище, бяха свикнали с гледката на празни, изхвърлени пакети за провизии, които профучаваха покрай предните им стъкла (след което двигателите им ги засмукваха). Ако се гледаше от ниска орбита около Земята, горната част на атмосферата изглеждаше като покрита с пърхот. От Протокола настояваха всичко да се прави по-тежко, отколкото е необходимо, за да може да пада и да бъде разграждано чрез ултравиолетови лъчи. Някои хора обаче нарушаваха Протокола.