Читаем Диамантената ера полностью

Малко по-късно двамата си легнаха и останаха будни известно време, очакващи с ужас звука от отварянето на входната врата. Тази нощ обаче нито майка им, нито приятелят й се прибраха вкъщи. Майка им се появи едва на сутринта, облече униформата си на камериерка и побегна да хване автобуса за анклава на виките. Беше добре, че просто остави всичкия боклук на пода, вместо да го хвърли в кофата. Когато Харв по-късно провери машината, тя вече се бе изпразнила напълно.

— Отървахме един куршум — каза той. — Трябва много да внимаваш когато използваш компилатора, Нел.

— Какво означава „синтетичен компилатор“?

— Това, което наричаме С.К. за по-кратко.

— Защо?

— Защото С.К. е съкратеното на синтетичен компилатор или поне така твърдят.

— Защо?

— Ами просто така е. Когато се пише с букви.

— Какво е това букви?

— Нещо като медиаглифите, само дето са черни, мънички, не се движат, стари и скучни, и много трудно се четат. Човек обаче може да ги използва, за да прави от дългите думи късички.

Хакуърт пристига на работа; посещение в предприятието по дизайн; призванието на господин Котън

Дъждът правеше петна по излъсканите като огледало обувки на Хакуърт, когато той мина през сводестата порта от ковано желязо. Малките капки отразяваха сребристо-сивата светлина на небето, докато се търкаляха по стъпенките на педомотива и капеха по сиво-кафявия калдъръм при всяка крачка. Хакуърт мина с хиляди извинения през една кръжаща тълпа от несигурни индуси. Твърдите им обувки бяха доста коварни по калдъръменото покритие, а брадичките им бяха вирнати високо във въздуха, за да не им отрежат главите белите им яки. Бяха станали преди много време в малките си многоетажни развъдници, които приличаха на шкафчета с монети, на острова, южно от Ню Шузан, наречен Индустан. Бяха стигнали до Шанхай още през малките часове на автокънки и велосипеди, може би бяха подкупили някой и друг полицай и бяха стигнали до Високото шосе, което свързваше Ню Шузан с града. В „Машинно-честотни системи“ знаеха, че индусите идват, защото те идваха всеки ден. Компанията можеше да разположи някой офис за наемане на работна ръка и по-близо до Високото шосе или дори в самия Шанхай. Тя обаче предпочиташе хората, които търсят работа, да изминават целия път до центъра й, за да попълнят молбите си. Трудностите при добирането дотук караха хората, които не бяха категорично решени, да не тръгват на път, а вечното присъствие на тълпите — също като скорци, които наблюдават гладно пикник — напомняше на всички, които вече имаха работа, че е пълно с хора, готови да заемат местата им по всяко време.

Предприятието по дизайн приличаше на университетско градче много повече, отколкото бяха възнамерявали архитектите му. Ако университетското градче представлява зелена четвъртита зона, която може да се опише с присъствието на много обемисти, натруфени готически сгради, то това беше университетско градче. Но ако подобно градче можеше да се опише и като някакъв вид фабрика, където по-голямата част от хората седят в редици и колони в огромни задушни зали и правят горе-долу едно и също нещо по цял ден, то тогава Предприятието по дизайн пак можеше да се нарече студентско градче.

Хакуърт мина през залата „Мъркъл“. Беше в готически стил и много обширна, като по-голямата част от предприятието. Сводестият й таван беше украсен с твърди фрески, които се състояха от боя върху мазилката. Тъй като цялата тази сграда, с изключение на фреските, се бе появила направо от Захранването, щеше да е много по-лесно да се вгради един медиатрон в тавана, който да се нагласи така, че да показва меки фрески, променящи се от време на време. Неовикторианците обаче не използваха почти никога медиатрони. Твърдото изкуство изискваше отдаденост от страна на художника. То можеше да се направи само веднъж и ако човек оплескаше нещо, трябваше да живее с последиците от гафа си.

Централният мотив на стенописа представляваше едно ято от кибернетични херувимчета, на рамото на всеки от които имаше по един сферичен атом. Атомите се бяха насочили към някакъв централен динамичен процес — конструкт от няколкостотин атома, които бяха радиално симетрични и може би направени така, че да изглеждат като някакъв лагер или направо двигател. Над цялата композиция, която беше доста голяма, но не и за мащабите на мястото, се носеше един инженер в бяла престилка с монокъл нанофеноменоскоп, завързан на главата му. Вече никой не ги използваше, защото не даваха възприятие в дълбочина, но на фреските изглеждаше добре, тъй като така се виждаше и другото око на инженера — стоманеносиньо, разширено, сканиращо безкрайността като металното око на Аресибо. С едната си ръка инженерът поглаждаше щръкналия си мустак. Другата беше вкарал в един наноманипулатор, като от щедрото изобилие на ярка триизмерна техника ставаше ясно, че понеслите атомите херувими танцуват под звуците на неговата мелодия, морските русалки на инженера.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Смерть в Венеции
Смерть в Венеции

Томас Манн был одним из тех редких писателей, которым в равной степени удавались произведения и «больших», и «малых» форм. Причем если в его романах содержание тяготело над формой, то в рассказах форма и содержание находились в совершенной гармонии.«Малые» произведения, вошедшие в этот сборник, относятся к разным периодам творчества Манна. Чаще всего сюжеты их несложны – любовь и разочарование, ожидание чуда и скука повседневности, жажда жизни и утрата иллюзий, приносящая с собой боль и мудрость жизненного опыта. Однако именно простота сюжета подчеркивает и великолепие языка автора, и тонкость стиля, и психологическую глубину.Вошедшая в сборник повесть «Смерть в Венеции» – своеобразная «визитная карточка» Манна-рассказчика – впервые публикуется в новом переводе.

Наталия Ман , Томас Манн

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Зарубежная классика / Классическая литература