Диамантената ера

Ако някой се опиташе да фалшифицира нещо директно от Захранването, това щеше да бъде забелязано рано или късно, защото всички синтетични компилатори даваха обратна информация на Източника. Трябваше да си имаш свой съвсем собствен, частен Източник, който не е свързан в мрежата на Захранването, а това се постигаше много трудно. Един добре мотивиран фалшификатор обаче можеше с голяма изобретателност и търпение да си направи Източник, способен да предлага асортимент от съвсем елементарни градивни блокчета в обхвата между десет и сто далтона. В Шанхай имаше много такива хора, като някои бяха по-търпеливи и изобретателни от други.

Хакуърт в бърлогата на д-р Х.

Острието на скалпела беше точно един атом широко; отлепи кожата от дланта на Хакуърт също като носещо се през дим крило на самолет. Той отряза едно парченце колкото главичката на пирон и го предложи на д-р Х., който пък го грабна с китайски пръчици от слонова кост, потопи го в една изящна паничка от емайл с фигурки от тънки металически нишки, пълна с химически сикатив и го постави върху едно стъкълце от монолитен диамант.

Истинското име на д-р Х. беше поредица от шъшкащи звуци, нечленоразделни метални шумове, извънземни квази-германски гласни и наполовина глътнати „р“-та, което западняците задължително осакатяваха. Вероятно поради политически причини той предпочиташе да не приема някое западно име, както правеха много азиатци, а вместо това предлагаше с леко покровителствен тон на всички да се задоволят с това да го наричат д-р Х. — тази буква беше първата в пинийското изписване на името му.

Д-р Х. постави диамантеното стъкълце в един цилиндър от неръждаема стомана. От едната му страна имаше уплътнен с тефлон фланец, наръбен с дупки от болтове. Д-р Х. го подаде на единия от асистентите си, който го отнесе с две ръце, сякаш беше златно яйце върху копринена възглавничка, и го прикачи с помощта на друг фланец към една мрежа от масивни проводи от неръждаема стомана, която заемаше по-голямата част от две маси. Асистентът на асистента пък се захвана да поставя всички лъскави болтчета и да ги завинтва. След това асистентът щракна едно копче и някаква остаряла вакуумна помпа заработи, поради което всякакви разговори станаха невъзможни в рамките на минута-две. През това време Хакуърт огледа лабораторията на д-р Х. като се опитваше да определи века, а в някои случаи и династията, на всяко от нещата в нея. На една висока лавица се намираше цяла поредица от зидарски бурканчета, запълнени с нещо, което приличаше на плуващи в урина вътрешности. Хакуърт предположи, че това са жлъчните мехури на отдавна изчезнали видове, които без съмнение ставаха все по-ценни е минаването на времето, много по-скъпи, отколкото който и да било взаимоспомагателен фонд. Един заключен шкаф за оръжия и примитивна портативна система за предпечатна подготовка на „Макинтош“, която бе позеленяла от времето, издаваха предишните забежки на собственика към официално неприемливи модели на поведение. В едната стена беше избит прозорец, през който се виждаше вентилационна шахта с размерите на гроб, от дъното на която бе изникнал обгорял клен. Като се изключи всичко това, стаята иначе беше претъпкана с толкова много малки, разнообразни, кафеникави, набръчкани и органични на вид предмети, че погледът на Хакуърт загуби способността си да различава поредното от следващото. Имаше тук-там и по някой увиснал калиграфски екземпляр — по всяка вероятност късчета с поезия. Хакуърт си бе направил труда да научи няколко китайски знака и да поопознае някои основни елементи на интелектуалната им система, но по принцип той обичаше да излага превъзходството си пред погледа си, за да може да го държи под око — например в хубав стъклен витраж, а не вплетено в тъканта на живота като златни нишки в брокат.

Всеки в стаята разбра по звука, когато механичната помпа приключи своя дял от работата. Налягането на парата на собственото й масло беше достигнато. Асистентът натисна една клапа, която я изолира от останалата част от системата, след което превключи на напълно безшумните нанопомпи. Те представляваха турбини, също като тези в реактивните двигатели, но изключително малки и много на брой. Като хвърли един критичен поглед към вакуумните проводи на д-р Х., Хакуърт видя, че и те си имат чистач — цилиндър с размерите горе-долу колкото на детска главичка, който във вътрешността си представляваше абсурдна, силно набръчкана повърхност, подплатена с наноустройства, които бяха добри в залавянето на свободни молекули. Между нанопомпите и чистача вакуумът бързо спадаше до нивото, което можеш да видиш някъде по средата между Млечния път и Андромеда. След това самият д-р Х. се измъкна едва-едва от креслото си и започна да се щура из стаята, включвайки една по една съставките цяла армия от контрабандна техника.